— Освен това отсега нататък ще правя всичко, както аз искам. И ако не ти се нрави, върви по дяволите, Джон.
Сокола се отдалечи, а всеки негов мускул крещеше от болка. Сред воловарите се надигна глух ропот. Джон Бъкенън го проследи с поглед в мрачно мълчание.
Светлините блестяха в прозорците на дома Роулинс, в дома, който, по липса на по-подходяща дума, беше и негов дом в продължение на единадесет години. Сокола надви умората, която замъгляваше усещанията му, и изкачи стъпалата на верандата откъм задния двор. Изкачваше ги с усилие, издърпвайки се с ръце, впити в парапета. Раненото и пребито тяло копнееше за почивка.
Щом стъпи на верандата, забеляза едно лице в огледалото над умивалника. Не можа да се разпознае. Цялото нарязано, покрито със синки и подпухнало, лицето бе на някакво чудовище с гарвановочерни коси.
Когато се отдалечи от огледалото, Сокола затвори вратата. При това движение извърна лице към кухнята, където Том Роулинс седеше на масата и го гледаше втренчено. Ръцете му обгръщаха една чаша. Сокола се довлече до прага.
— Дойдох да си взема нещата — каза със скимтящ от болка глас.
— Взимай ги и се махай! — изкрещя Роулинс.
Беше време, когато Сокола щеше да премълчи, но всичко се бе променило:
— Ти ме познаваш, Том. И знаеш, че не съм изнасилил дъщеря ти. Ти се отнасяше с мен като със син, но аз бях последният човек, когото би искал за зет. Какво толкова те отвращава, Том? Мисълта, че дъщеря ти може да се омъжи за метис? Или копелето на Джон Бъкенън? — предизвикваше го с растящо презрение.
Странна червенина заля лицето на Роулинс. Не каза нищо, но убийственият израз изчезна. Сокола разбра, че е улучил десетката. Като заобиколи масата, прекоси стаята и се отправи към коридора, който водеше в неговата стая. Появи се Вера Роулинс, която замръзна на място при вида на Сокола. По лицето й премина първо сянка на страх, после — отмъстителен гняв.
Преди да успее да каже и една дума, Сокола заговори отново, обръщайки се и към двамата:
— И още нещо, аз не бях първият мъж на вашата дъщеря, въпреки че, признавам, това не би ме спряло, дори да беше девствена.
Обърна гръб на жената и пое по тъмния коридор към стаята си. Като придържаше с дясната си ръка счупените ребра, се облегна на вратата, за да събере сили. После отиде до леглото и взе сгънатата в долния му край завивка. Беше същата, с която преди години бе дошъл в тази къща. Сокола отново я използва, като изтърси върху нея дрехите и нещата си от всички чекмеджета, долапчета и ги натрупа на камара отгоре. Когато свърши, се изправи и огледа наоколо, за да види дали не е забравил нещо.
Слаб шум се чу от коридора до вратата, шум от някой, който се промъкваше крадешком. Сокола стоеше неподвижен, ослушваше се внимателно с гръб към вратата. Чу едва доловимото проскърцване на дръжката на бравата. Целият бе нащрек, когато вратата безшумно се отвори. Имаше само един човек в къщата, който би желал да го види, без другите да разберат — Керъл.
— Соколе, съжалявам. — Гласът го молеше за прошка шепнешком. — Не зная защо направих така. Бях толкова… уплашена. Трябва да ми повярваш. Мама и татко ще ме убият, ако разберат, че съм тук, при теб.
Сокола се извърна бавно, за да я гледа в лице. При вида му очите й се разшириха. С една ръка прикри устата си, а другата притисна към стомаха. Пребледня и погледна настрани, сякаш се страхуваше да не повърне.
— Доста противна гледка представлявам, нали?
— Моля те… прости ми! — промърмори тя, все още неспособна да го погледне.
— И след като съм ти простил, ще трябва и да забравя, че това някога се е случило, нали? — Обърна се и започна да връзва краищата на завивката. — Защо не тичаш при Чад? Той ще ти прости.
С лявата ръка вдигна завързаната завивка и пое въздух, за да контролира болката.
— Соколе, моля те! — тя се извърна с наведена глава. — Нищо подобно нямаше да се случи, ако ти беше Чад.
Думите й предизвикаха гримаса. Остра болка прониза разцепената му уста. Хвана кичур от косите й с дясната си ръка и каза:
— Целият този блясък… не е слънчева светлина. И излезе от стаята.
Пътят към общата спалня бе дълъг. Краката му натежаваха от слабост. Разговорите за миг замряха, щом той се показа на прага. Сокола бе твърде уморен, болеше го всичко, за да го е грижа за погледите, вперени в него. Едното му око бе така подпухнало, че не можеше да го отвори, но през малкия процеп на другото видя една свободна койка с дюшек, свит на руло. С някаква странна прибързаност се отправи към нея и пусна вързопа на земята.
Трябваше му само миг, за да опъне дюшека и да се просне отгоре му. Не се притесняваше нито да си събуе ботушите, нито да си вземе завивка, а само да склопи очи. Миг по-късно вече спеше дълбоко. Бе дълъг сън, който даде възможност на тялото му да почине, да се съвземе, освободено от болката, невъзпрепятствано от тежки мисли.