Спа в продължение на тридесет и шест часа, без да съзнава нищо. Когато се събуди, кръвта бе измита, ребрата — превързани, а близо до него имаше чаша с димящ бульон. Очите му се спряха на мазолестата ръка, която я държеше, Привдигна се на една ръка, за да гледа в очите Лутер Уилкокс.
— Какво е това, отрова ли? — гласът на Сокола бе хрипкав, а когато се опита да помръдне, разбра, че мускулите му са изтръпнали. — Искаш да свършиш започнатата работа?
— Нямам подобно намерение.
Лутер изчака, докато Сокола вземе чашата си, сетне поясни отговора си, като се отправи към масата, за да продължи да реди прекъснатия пасианс:
— Керъл замина за Финикс и ще остане там за кратко с господарите Фокнър.
Каубоят седна на стол с гръб към Сокола. Повече не каза нито една дума — сякаш Сокола не съществуваше.
Три дни по-късно Сокола оседла кон, събра някои неща и се отправи към каньона. Остана в дома на роднините на майка си цял месец. Това не бе неговият начин на живот, въпреки че му вдъхваше спокойствие и сила.
След месец Сокола се завърна в ранчото. Никой не му зададе въпроси, нито постави под съмнение правото му да спи в общата спалня. Сутрин излизаше с мъжете, за да се грижи за добитъка. Роулинс никога не му даде заповед, нито му благодари за работата, която вършеше, но в очите му гореше омразата всеки път, когато погледите им се срещнеха.
Два месеца след като го биха, Сокола чу новината, че Чад и Керъл са се оженили. Това изобщо не го развълнува Шест месеца по-късно Керъл роди момченце, което веднага кръстиха на дядо му — Джон Бъкенън Фокнър.
ЧАСТ ТРЕТА
„… Със светкавицата стрела, хвърлена над главата, ела при нас, летейки!
С дъгата, висяща високо над главата, ела при нас, летейки!
Със светкавицата стрела, хвърлена над върховете на крилата, ела при нас, летейки! С небесната дъга, висяща високо над върховете на крилата, ела при нас, летейки!
… Лети, лети, лети, лети.
Сред земите привечер той лети, той лети.
Вечерен прашец, той лети, той лети.
Възроден на старини, той лети, той лети.
По пътеката на красотата той лети, той лети.
Лети, лети, лети…
… Принесох те в жертва и димния облак поднасям за теб.“
ГЛАВА СЕДМА
Слой черни облаци покриваше небето над Финикс и скриваше слънцето. Градът тънеше в преждевременен мрак. На чести, но неравни интервали снопове жълти светкавици изригваха през облаците и ги огряваха за кратко. Придружаваше ги тътенът на гръмотевиците, от който въздух и земя трепереха.
От вятъра дъждът падаше на коси струи, забавяйки движението в шест часа вечерта. Чистачките лудо се блъскаха напред-назад, за да отмият от предното стъкло на фолксвагена заслепяващия потоп. Лана Маршал стискаше силно волана, за да намали обзелото я напрежение. Беше чула местните жители да говорят за бурите във Финикс, които връхлитали ненадейно, без никакво предизвестие, но не бе им повярвала. Всичко бе така сухо и прашно, прегорено от неумолимата жар на слънцето, че изглеждаше невъзможно големи количества дъжд да са падали тук. Сега виждаше това чудо с очите си.
Потокът коли около нея течеше бавно, безспирно. Без да откъсва очи от платната на автострадата, задръстени от коли, Лана се наведе на една страна, за да откопчае лявата си обувка, оксфордски модел от бяла кожа. Обувката се изхлузи лесно от крака, обвит в бял найлонов чорап. Докато левият й крак контролираше педала на газта, събу и дясната обувка, за да раздвижи изтръпналите пръсти.
— А, така е по-добре! — възкликна тя на висок глас, внезапно почувствала облекчение в уморените си нозе.
Колите пред нея се движеха по-бавно и Лана натисна спирачка, за да регулира своята скорост. Оставаха още осем километра до изхода на магистралата и три — до апартамента й. При тази скорост й трябваше още половин час.
Примирена, тя прокара пръсти през косите си, сресани назад в мек кок. Започна да сваля полека фибите от косата си и да ги слага в чантичката на съседната седалка. Косите и падаха свободно по раменете. Бяха светлокестеняви и лъскави.
Усмивка озари устните й, красиви и месести. Понякога Лана се чувстваше като пеперуда, която излита от пашкула. Почувства го, когато сваляше строгите дрехи, които професията на медицинска сестра й налагаше. Не че униформата можеше да прикрие това, с което природата я бе дарила. Напротив, вталената кройка подчертаваше извивките на тънката й талия.