Мъжът се извърна на другата страна. Лека усмивка плъзна по устните му. Забавляваше го факта, че тя го бе взела за нощен пазач.
— Да, точно така е.
— Кога ще бъде завършен строежът?
— На първи октомври, ако няма някакво забавяне.
— Чак тогава ли? — въздъхна тя. — Стискам палци, защото се надявам да получа място там, щом строителните работи приключат. Така няма повече да бия този път всеки ден.
— Сега в кабинета на някой лекар ли работите? — сините очи бяха забелязали бялата престилка.
— Да, при един педиатър, доктор Феърчалд — отвърна тя. — В зависимост от пътното движение имам около тридесет-четиридесет минути път до моя апартамент.
— Секретарка ли сте му?
— Аз съм дипломирана медицинска сестра — поправи го тя.
— Има една болница, недалеч от тук. Струва ми се, че винаги имат свободни места за медицински сестри. Защо не опитате?
— Не, благодаря — тя решително поклати тъмнокосата си глава. — Никога вече няма да работя в болница.
— Защо? — Категоричният отговор пробуди любопитството му.
— Една медицинска сестра не бива да се привързва към пациентите си. За съжаление не притежавам необходимото емоционално безразличие, за да лекувам болните ден за ден. Приемам нещата твърде много навътре. Затова… — присви рамене — напуснах тази работа, която прекалено много ме вълнуваше. Сега съм в кабинета на един лекар, където контактите с пациентите са кратки и ограничени.
— Мъчно ли ви е за работата в болницата?
— Понякога — призна Лана. — Липсва ми дружеската атмосфера на средата — лекари, медицински сестри, технически състав, санитари, които работят заедно. Но сега страдам по-малко. Работното ми време е по-добро и винаги съм свободна през празниците.
— Омъжена ли сте?
Лана забеляза, че той гледа лявата й ръка, но тя никога не носеше бижута. Беше й навик от училището за медицински сестри, където това бе забранено. Оттогава не носеше бижута, когато бе в униформа.
— Не, не съм омъжена — лека сянка на тъга мина през погледа й. — Току-що реших, че бракът не е моята съдба.
— Трудно е да се повярва такова нещо — промърмори той. — Сигурно мнозина мъже биха се увлекли по красива жена като вас.
— За моите двадесет и пет години имам много възможности, но нито едно предложение — призна тя с усмивка на самосъжаление. — Има нещо у мен, което привлича всички нехранимайковци на света.
— Струва ми се, че долавям някакво леко разочарование — каза усмихнат мъжът, — което обикновено означава, че една любовна история е приключила зле наскоро.
Лана се засмя, изненадана от точността, с която четеше мислите и, а и от интимната насока, която взе разговорът. Какви ли рискове имаше в това, да говори за личния си живот с един непознат? Хвърли поглед на спътника, си, но се чувстваше прекалено добре и сигурна с него, за да се бои от нещо.
— Вие сте много проницателен — отбеляза тя.
— Идва от опита, натрупан с годините — отвърна той. — Какво се случи? Остави ви заради друга жена ли?
— Естествено — съгласи се Лана и й се искаше дори да се посмее над този факт. — Естествено другата жена беше съпругата му. Две години го чаках да се разведе, докато най-после глупавата ми глава разбра, че никога няма да го направи. И защо ли трябваше да го стори, след като получаваше най-доброто и от двете.
След лекия и непринуден разговор настъпи тягостно мълчание. Лана хвърли любопитен поглед на мъжа, който гледаше втренчено през прозорчето. Изглеждаше тъжен и много ядосан.
— Казах ли нещо обидно? — въпросът прозвуча неловко.
— Какво? — попита той с безизразен глас, сякаш не бе чул думите й. — Не, не казахте нищо обидно. Ето го изхода!
Той посочи с пръст и промени разговора:
— Преди няколко години в тази област нямаше нищо друго освен кактуси и салвия. Вижте я сега!
Лана разбра, че той нарочно сменя темата на разговора, но не възрази.
— Вие сте родом от Финикс, така ли?
— Не. Израснал съм в Северна Аризона, близо до Четирите ъгъла. А вие?
— От колко време сте тук, госпожице…
Лана се поколеба, но след като му беше разказала всичко за себе си, едно име като добавка нямаше голямо значение
— Лана Маршал. Тук съм от шест месеца.
— Харесва ли ви?
— Горещо е — отвърна Лана и едната й вежда се изви.
— Като в ада! — мъжът се засмя и смехът му бе хриплив, но приятен.
— Много ми липсват планините, снегът… и дърветата — каза тя, след като се замисли малко. — Зная, Флагстаф не е много далеко. Винаги мога да отида, ако ми домъчнее. Изчака потока коли да се влее в кръстовището, сетне зави по главния булевард.