— И по всяка вероятност не е толкова стар като мен — добави Джон и изви глава на една страна. — Разкажете ми нещо за родителите си. Къде живеят?
— Майка ми почина, когато бях на единадесет години. Баща ми се ожени повторно след няколко години и сега живее в Колорадо Спрингс.
— Така че сега имате класическата мащеха от приказките — каза той.
— О, не — Лана поклати глава. — Ан е чудесна жена. Винаги ме кара да се чувствам добре дошла, когато отида да ги навестя. Баща ми е много щастлив с нея.
— Въпреки това не ги виждате често. Защо?
— Те си имат своя живот. Ан има три деца, което означава грижи с училището, със спорта и всички онези неща, които съпътстват семейния живот. Това много ангажира татко, а той никога не е обичал да пише. — каза Лана. — Не искам да си съставите погрешна представа за него. Баща ми ме обича както винаги. Просто сега има други отговорности.
— Разбирам — отвърна Джон толкова убедително, че Лана си помисли, че наистина бе разбрал. — Човек не може да има задължения само към един член от семейството.
— Разкажете ми за съпругата си — помоли настоятелно Лана, като се опитваше да си представи жената, която бе имала щастието да срещне един толкова разбран мъж.
— Кетрин и аз живеем под един покрив. Освен това няма много за разказване — сви рамене и Лана се запита дали това не бе причина за тъгата, която често се четеше по лицето му. — Тя си има своите интереси, дамския кръжок, прави всичко, което й се хареса… аз правя същото.
— Разбирам — промърмори Лана, огорчена, че го е попитала.
— Не. Съмнявам се, че разбирате. — Бледа и меланхолична усмивка заигра на устните му. — Като брак не е кой знае какво, поне според стандартните представи на хората за брака, но за Кетрин и мен това бе всичко, което искахме. Тя винаги е била вярна съпруга и добра майка. Аз я уважавам и не я укорявам за начина, по който се развиха нещата помежду ни.
На Лана й стана неприятно, че Джон не бе споменал дали обича жена си. Отпи от кафето.
— Съпругата ви трябва да е забележителна жена. Сигурно ще се радвам да я срещна някой ден.
Това бе неволно казано, но устните на Джон се свиха в странна гримаса.
— Не мисля, че е добра идея — призна той. — Кетрин ще ви хвърли само един поглед и ще си състави погрешно впечатление. В миналото, признавам си, съм й давал повод да бъде подозрителна към другите жени. Никога не съм се правил на светец. Някои дори казват, че съм грешник. Кой знае? Може и да са прави.
Той беше далече от идеята да се притеснява от мнението на другите. С думите си се самосъжаляваше, но в тона, с който бяха изказани, личеше, че това го забавлява.
Лана остави разговора да се плъзне в друга посока, усещайки, че той не иска да обсъжда личния си живот. Когато свършиха с кафето, останаха да побъбрят още малко, после Джон я придружи до дома. Тя го покани да се качи, но той отказа.
— Благодаря ви за обяда и за цветята — каза Лана. — Оценявам високо и двете неща.
— Уверявам ви, че за мен беше истинско удоволствие — потвърди той. — Ще се радвам да ви видя отново, Лана.
— И за мен ще бъде удоволствие, Джон.
Бе убедена в това. Сред морето от непознати Лана имаше чувството, че е открила приятел.
— Няма много хора, с които да мога да разговарям свободно. С вас това ми се случи. Ще ви се обадя по телефона — обеща Джон.
Тъкмо се разделяха, когато входната врата се отвори. Лана се усмихна на съседката си, жена на средна възраст, която работеше нощем. Лана виждаше и нея, и съпруга й много рядко, с изключение на празничните дни.
— Здравейте, госпожо Морган.
— Радвам се, че се върна, Лана — каза жената с развълнуван тон. — Случайно да имаш канела? Мислех, че имам, но се оказа, че е индийско орехче. Ябълковата ми торта е готова да я пъхна във фурната, а сега трябва да тичам до супермаркета да купя канела. Братът на Арт с жена си ще дойдат на вечеря тази вечер, а обещах на Дон да направя ябълкова торта. Той казва, че не е ял никога по-добра. Господи, празнични дни! — въздъхна тя, като за миг прекъсна нескончаемия си монолог. — А ни чака цяла работна седмица! Мисля си, че лудото бачкане започва в събота сутринта. Нали така?
— Никога не съм мислила по въпроса.
Лана поклати глава и вътрешно се усмихна. Беше мила жена, но ако трябваше да я търпи дълго, й лазеше по нервите. Лана се извърна, за да отключи вратата на апартамента си.
— Мисля, че имам малко канела. Защо не влезете, докато проверя?
— Ще ми спасите живота, ако имате!
Жената хвърли поглед към коридора, където вече се скриваха широките рамене на Джон Бъкенън. В очите й блестеше любопитство.
— Толкова неща има да върша, преди да дойдат Дон и Мериан! Още не съм изчистила вестибюла! Кой беше този мъж? — тя вървеше по петите на Лана до миниатюрната й кухня. — Някакъв роднина?