— Не, приятел. — Лана отиде до комплекта за подправки и взе съдинката с канела. — Ето я! Може да ми я върнете утре.
— Слава богу! Не зная как щях да намеря време да отида до супермаркета. Исках да изпратя Арт, но как човек да го откъсне от телевизора. Бейзбол! — направи гримаса на отвращение. — Ваш приятел? Не е ли малко старичък за вас?
— Не става дума за такъв род приятелство, госпожо Морган — търпеливо й обясни Лана. — Той наистина ми е само приятел.
— Какво работи? Къде сте се срещнали? В наше време момичетата никога не са предпазливи.
— Нощен пазач е на един строеж, тук наблизо. Пикапът му се повреди миналата вечер и аз го качих на стоп. Джон е много симпатичен мъж и е напълно безвреден.
— Качили сте го в колата си, без дори да го познавате? Можеха да ви ограбят и дори… по-лошо! — жената беше искрено развълнувана.
— Точно това беше и първото нещо, което каза и Джон. — Тя се засмя. — Но нищо не се случи. Бях напълно сигурна в него.
— Сигурна? Че защо? Защото е доста по-възрастен от вас ли? Мъж ли е, или не е? — попита госпожа Морган. — Вие сте медицинска сестра и трябва да знаете, че потентността на мъжете е нещо, което не зависи от възрастта им!
— Ние сме приятели, госпожо Морган това е всичко — повтори Лана.
— Момиче с вашия външен вид и мъж, който може да ви бъде дядо… Хм! — Жената не скриваше недоверието си. — Ако се интересува от вас, не е само за да сте приятели.
— Грешите. — Но разбираше чудесно, че щом веднъж жената си бе набила тази мисъл в главата, и динамит не можеше да я изкара. Вместо да спори, предпочете да се върне на първата тема на техния разговор.
— Винаги съм обичала ябълкова торта! Колко канела слагате?
Силвия Морган веднага се отклони към рецептата за ябълковата торта, като даваше пояснения, докато Лана я изпращаше до вратата. Когато най-после остана сама, Лана тъжно поклати глава. Жалко, че съседката й не разбираше. Спомни си думите на Джон, казани преди да се разделят, че с нея може да си говори. Прекрасно знаеше какво той изпитва към нея. Между тях съществуваше някаква особена близост, която нямаше нищо общо с половото привличане. Това беше нещо рядко и тя нямаше да позволи на госпожа Морган да го развали.
ГЛАВА ОСМА
Приятелството им укрепваше с всяко следващо посещение на Джон. Той я навестяваше два пъти седмично, преди да отиде на работа на строежа. Понякога я водеше да вечерят навън, в някой не много скъп ресторант извън центъра на града, но по-често Лана готвеше, защото той не й позволяваше да плаща сметките в ресторанта.
Във Финикс живееха много пенсионери, които, подобно на Джон, трябваше да закръгляват скромните си пенсии с труд, като този на нощен пазач. Лана не искаше да му бъде в тежест, нито да рискува приятелството им заради пари. Понякога Джон идваше в дома й в събота и прекарваха следобеда заедно. В такива случаи излизаха на разходка или на кино, или пък гледаха заедно телевизия и си говореха. Никога не обсъждаха неговото семейство. Лана си мислеше, че бракът му сигурно не е щастлив. През летните месеци Лана имаше и някоя друга случайна среща, но твърде рядко. Работата в кабинета на детски лекар със сигурност не й предлагаше много възможности да се среща със свободни мъже. Приятелството й с Джон я спасяваше от самотата, която щеше да я накара да търси мъжка компания, хвърляйки я от една катастрофална история към друга.
Последната седмица на месец август Джон реши да отидат в музея Хърд. Беше специализиран в антропология и изкуство на древните култури, като особено място бе отделено на югозападните индиански племена.
Когато излизаха от една зала, за да разгледат галерията с изложба на качина, Лана промърмори:
— Не мога да разбера защо в музеите винаги е тихо. Всички говорят шепнешком — чувстваше се виновна, че и тя говори като останалите посетители.
— Може би — обясни й Джон напълно сериозно — защото се страхуват да не пробудят духовете, които сами не могат да разберат.
При този отговор Лана впери учуден поглед в него. Джон разглеждаше изложените в галерията предмети със странно отнесено изражение. Вероятно усети втренчения поглед на Лана и добави:
— Това е една от най-добрите сбирки на качина на племената хопи и зуни в цял свят.
Лана се извърна, за да може да наблюдава по-добре. Куклите качина бяха дърворезбовани, украсени с пера, черупки от охлюви, бодли от кактуси, парченца кост и тюркоази. Имаше всякакви форми и размери, но си приличаха само по гротескните форми — изпъкнали очи, кръгли глави с извити човки, лица с надвиснали кичури косми, огромни озъбени уста, чудовищно и тайнствено страшни като в кошмар.