Като обикаляха така безцелно и направиха пълен кръг, стигнаха до изхода на музея. Джон й отвори вратата и тихо напуснаха зданието. Щом тръгнаха да прекосят площада, за да стигнат паркинга, където бяха оставили пикапа на строителната компания, Лана усети, че една длан опипом се опитва да я сграбчи за ръката.
Извърна се и погледът й срещна две очи, обрамчени в червени кръгове, които се опитваха да я фокусират през алкохолната мъгла. В металносивата коса, пепелява и разчорлена, стърчеше червено перо. На прегърбените и треперещи плещи мъжът бе наметнал мръсно и парцаливо покривало.
— Кедрови бубонки. — Говореше завалено, а в ръката, която протягаше към Джон, държеше гердан. — Ти купиш за госпожа? Един долар.
Лана се отдръпна от вонята на алкохолни изпарения, носеща се от устата му. Индианецът миришеше на пот, снощно преливане и повръщано. Опитът му да се задържи изправен правеше още по-жалка гротескната картина; която представляваше. Един кос поглед й позволи да установи милостивия израз, изписан по лицето на Джон.
— Не, благодаря — отказа той.
— Струва малко. Петдесет цента — упорстваше индианецът, като поднесе по-напред гердана, за да го разгледат хубаво. — Истински индиански гердан.
— Не — повтори Джон.
Индианецът залитна и събра сетни сили, за да фокусира погледа си върху Джон.
— Аз тебе познава? — попита той.
— Аз те познавам, Боби Черни Гарване. — Признанието бе придружено от тъжна усмивка.
В очите на индианеца се мярна едва доловим проблясък:
— Очи-които-се-смеят — заяви той. — Съпруг на Бяла салвия.
После се впусна да говори на някакъв език, съставен от неразбираема смесица от гърлени звуци. Джон отговаряше на същия странен език. Разговорът продължи няколко минути, после Джон вдигна ръка, за да накара индианеца да млъкне.
— Ти каза силни думи. Много време изтече, откакто не съм слушал такива.
— Ти трябва да отидеш вкъщи — каза индианецът.
— Ти трябва да отидеш вкъщи — отвърна му Джон и хвана в шепи ръката му.
— Къде вкъщи?
В зачервените очи на индианеца имаше сълзи. Изглеждаше така, сякаш се беше изгубил, което бе особено затрогващо.
— Грижи се за себе си — каза Джон и дръпна ръцете си. Лана зърна късче сгъната зелена хартия между пръстите на индианеца и разбра, че Джон му бе дал пари. След миг ръката му стискаше лакътя й и я отвеждаше далеч от индианеца.
— Винаги става така — промърмори той тъжно. — Когато разговорът стигне до темата за благородния дивак, се появява някой индианец като Боби — пиян, мръсен, който продава евтини дрънкулки.
— Разбирам какво искате да кажете — въздъхна Лана. — Това разрушава изработената представа, нали? Трябва да е още по-зле, ако човек лично ги познава.
— Да. Боби е особен случай, но проблемите, с които се сблъсква, са общи за всички навахос и за индианците изобщо. Преди тридесет години Боби правеше филми в Холивуд. Хората от киното казваха, че има идеалното индианско лице. Беше времето, когато във филмите индианците винаги нападаха влаковете. Боби не оставаше никога без работа, имаше много пари и много бели приятели. За нещастие допусна грешката да остарее. Дойде ден, в който никой не го искаше във филмите си. А Боби беше скъсал с индианските традиции, за да прегърне стремежа на белите към успех.
— А след като успехът си е отишъл, той е нямал нищо меко, на което да падне, нали? — отгатна Лана.
— Точно така. Това е общ проблем. Щом веднъж си се отказал от традиционните вярвания и задръжки, трябва да ги заместиш с нещо друго. Ако индианецът само и единствено приеме свободата на белия човек, без да приема нищо от нашите морални ценности, той няма да има нищо, на което да се опре, нищо, което да му сочи вярната посока. — Загорялото му чело за миг се сбръчка. — Той трябва да постигне равновесие между индианския начин на живот и мислене и този на белия човек. По някакъв начин, но трябва.
Последните думи бяха произнесени с толкова жар, че Лана го изгледа учудено, но не забеляза нищо особено в израза на мъжа освен сянка на умора.
Слънцето безмилостно печеше, а асфалтът под краката им се разтапяше. Жълтата каросерия на пикапа стърчеше над останалите коли на паркинга. Силните чувства, които Джон изпитваше, говорейки на тази тема, връщаха мислите на Лана към индианеца, негов връстник. Беше го нарекъл Очи-които-се-смеят, а Лана бе видяла само тъга и болка в тези очи.
Докато наближаваха пикапа, хвърли поглед към него.
— Бяла салвия. Така ли индианците наричаха жена ви? Капки пот бяха избили по челото и горната му устна. Изглеждаше много блед въпреки слънчевия загар. Лана примижа и започна да го наблюдава с професионален интерес. Аларменият звънец зазвъня в главата й.