— Да!
Отговорът му прозвуча като крясък.. Неговата разпаленост изглеждаше като добре премерен ход, с който да скрие силите, които го напускаха, но Лана забеляза, че ръката му трепери, когато посегна към дръжката на вратата на пикапа.
— Джон, добре ли сте?
Той почти насила я настани на седалката.
— Много добре се чувствам — назидателно отвърна мъжът и тръшна вратата.
Тя неспокойно го следеше, докато заобиколи пикапа, за да седне на шофьорското място. Потеше се обилно. Извади от джоба си една квадратна кутийка. Лана видя, че слага в устата си някаква таблетка, преди да отвори вратата и да седне зад волана.
— Сърцето ли? — попита Лана.
— Всичко ще се оправи. — Джон се облегна назад, отпусна глава на седалката и затвори очи.
Инстинктивно тя хвана китката му и провери пулса.
— Не мърдайте за момент — нареди му Лана, докато следеше стрелката на секундомера на часовника си.
— Обичах я, обичах я много — гласът на Джон крещеше от някаква дълбока лична болка.
— Естествено обичали сте я — каза Лана и се опитваше да го успокои.
В известна степен бе учудена от това твърдение. Имаше чувството, че той не обича жена си. Очевидно едно време бе я обичал, тъй като говореше в минало време. Каквито и да бяха спомените му, каквото и да го вълнуваше, Лана нямаше никакво намерение да се връща на тази тема.
— Била ли сте някога влюбена, Лана? — две неспокойни сини очи уморено я гледаха през сивеещите кафяви мигли.
— Не говорете, Джон. Таблетката вече започва да действа.
— Никога не съм изпитвал подобна безкрайна радост — мърмореше той. — Беше като горяща факла, прогонваща всяка сянка на самота. Но когато човек я загуби, болката остава завинаги.
Настъпи дълго мълчание. Лана разбираше, че силите му постепенно се възвръщат.
— Винаги съм бил егоист, Лана.
— Трудно ми е да го повярвам.
Загрижеността за неговото здраве намаля, колкото да й позволи лекичко да го вземе на подбив.
— Вярно е.
Той се усмихна. Вече не беше толкова блед.
— Винаги съм правил това, което е било по-лесно, поемал съм по най-гладкия път. Винаги съм се опитвал да намеря някой друг, който да разреши проблемите ми, за да се чудя после защо нямам никакъв контрол върху резултатите.
— Ако сте престанал да хвърляте кал по себе си, ще се дръпнете ли, за да карам аз? — Лана отказваше да слуша несправедливите думи.
— Не чухте нищо от това, което казах, нали? — попита обвиняващо Джон.
— Нито дума.
Лана слезе от пикапа и отиде от страната на Джон.
— Преместете се. Аз ще карам.
Тъй като го видя да се колебае с типично мъжко упорство, Лана го предупреди:
— Мога да бъда толкова упорита, колкото сте вие, Джон Бъкенън.
— Добре — прие той с нежелание. — Може да карате… този път. Но сега съм добре. С таблетките номерът винаги минава.
Лана все още се чувстваше неловко. Ореолът на желязно здраве се бе оказал една илюзия. Джон беше уязвим. Когато пристигнаха пред дома й, тя не изключи двигателя.
— Защо не ми позволите да ви придружа до дома? — предложи му тя. — Оттам мога да се върна с автобуса.
— Не съм инвалид. Като медицинска сестра трябва да го знаете, Лана.
— Тя въздъхна дълбоко и се съгласи:
— Прав сте.
— Знаете ли, че може би сте единственият човек, който е загрижен… който наистина е загрижен за това, че мога да имам някакви проблеми със сърцето?
Гледаше я с уважение. Топлотата смекчаваше бръчките, които годините бяха издълбали по лицето му:
— Вие сте загрижена просто затова, че сме приятели. Не вярвам да си давате сметка колко важно е за мен.
— Аз съм сигурна, че и семейството ви също се притеснява… Жена ви и децата ви — настояваше Лана.
— Сигурна ли сте? — учуди се той. — Аз също бих искал да е така!
И преди Лана да успее да коментира съкрушения му вид, добави:
— Ще се видим във вторник, освен ако нямате някакви ангажименти.
— Не, за вторник е добре — прие Лана.
После слезе от пикапа, така че Джон успя да се премести на седалката на шофьора.
Следващия вторник Лана приготви вечеря за двама в апартамента си. Джон беше във весело, шеговито настроение и се смя с нея, сякаш да я накара да забрави тъжните, парливи признания от миналата събота.
Когато Лана стана, за да раздигне масата, той й предложи:
— Искате ли да ви помогна да измием чиниите?
— Не, ще се оправя сама, благодаря — събра чиниите една върху друга и стисна приборите в ръка. — Седнете в креслото и си дочетете вестника.
Хвърли око на чашата му с кафе. Беше празна.