Погледите им се срещнаха, докато извръщаше глава. Джон никога не бе обсъждал с Лана подробности от семейния си живот, но тя знаеше, че отношенията с жена му бяха странни от беглите забележки, които той правеше.
— Понякога се случва жена ми да е извън града — съобщи Джон. — Замина на север, при приятели заедно със снаха ми и внука ми. Синът ми пък има други ангажименти тази вечер. Така че, ако бях останал у дома, щях да бъда сам. Вечерята с вас по никакъв начин не влияе на семейните ми задължения.
Любопитството й бе напълно удовлетворено. Много хора на неговата възраст щяха да говорят безспир за децата и внуците си, но той споменаваше своите доста рядко.
— Не се ли разбирате със синовете си? Не зная дори имената им — отбеляза Лана. — Във Финикс ли живеят?
— Големият ми син живее тук. — Направи кратка пауза. — Малкият има буден ум и огромни възможности, но изглежда няма никакви амбиции. Не се разбираме твърде добре. Сега големият ми син… Струва ми се, че прилича на мен в много отношения. — Погледна нагоре и очите му се навлажниха. — Не знам дали съм ви казвал, но никога не съм имал жена за приятел. Може би трябваше да кажа приятел, който е жена!
Той се поправи и засмя.
— Обратното важи за мен — отвърна Лана, като си даде сметка, че той пак променя темата, но ако не искаше да говори за семейството си, тя нямаше да настоява. — Никога не съм имала истински платоническа връзка с мъж. Това ми е за пръв път.
— Времето, което прекарах с вас, ме направи щастлив, какъвто не съм бил от години. По някаква странна причина хората не говорят за това с човека, когото ценят, но аз искам да знаете какво мисля.
Сълзи напираха в очите й, когато правеше сериозното, вълнуващо признание, затова той незабавно примижа и вдигна чаша.
— Стига толкова сантименталности. До края на вечерта само ще ядем, ще пием и ще бъдем весели. Честит рожден ден, Лана!
Чашата с шампанско на Лана никога не се изпразни до дъно, защото Джон й доливаше въпреки веселите й протести. Полският сочен бифтек, който сякаш излизаше зад ръбовете на чинията, бе гарниран с връхчета аспержи и печен на фурна картоф, от който капеше топено масло и кисела сметана. Вкусната вечеря завърши тържествено с миниатюрна торта за рожден ден, украсена с една запалена свещичка. Най-приятно от всичко обаче бе живият разговор, прекъсван само за времето, необходимо да се преглътне някой залък.
Доволна и леко пийнала, на Лана не й се щеше да помръдне, когато Джон спря пред дома й автомобила комби, взет на заем. С усилие изви глава да го погледне с щастлива и отнесена усмивка.
— Искате ли да се качите да пием кафе? — покани го тя.
Джон се поколеба, но прие.
— С удоволствие.
Лана усети нотка на умора в гласа му.
— Уморен ли сте?
— Твърде стар съм вече за толкова пиене и толкова лудории — пошегува се той, слизайки от колата.
Лана усети, че краката едва я държат, когато той й помогна да слезе. От чистия пустинен въздух и алкохола й се зави свят. Залитна и се облегна на ръката му, която я придържаше под лакътя.
— Зави ми се свят — призна тя и се засмя. — Ще имам нужда от повече от една чаша кафе. Ободрява след запиване с приятели, нали, Джон?
— Зная отлично средство за лекуване на главобол. Искате ли да ви го кажа, ако ви се наложи да го приложите утре сутринта?
Намигна й, шегувайки се с нейното преливане, докато я водеше към входа на дома.
— През целия си живот никога не съм имала главоболие и никога не съм страдала от препиване с шампанско.
Пред входа на апартамента тя прерови вечерната си чантичка, за да намери ключа.
— По-добре дайте на мен — каза Джон, когато най-после намери ключа, но й бе трудно да го пъхне в ключалката.
— С удоволствие.
Даде му ключа и се отдръпна назад.
Точно срещу входа на апартамента й се отвори една врата, от която излезе госпожа Морган с мъртвешки бледо лице. Лана моментално се притесни.
— Нещо не е наред, госпожо Морган?
— Грип. Отново има епидемия. Хвана ме тази сутрин. Не мога да отида на работа в това състояние, нито дори да пера на ръка. А вечер е единственото време, в което може да се намери свободна перална машина в пералнята.
— Точно така е! — промърмори Лана в израз на съгласие. Но при вида на Джон в тъмен костюм Силвия Морган вече бе забравила за какво говорят. Тя толкова внимателно го оглеждаше, че Лана се почувства задължена да ги представи.
— Мисля, че не се познавате, нали? — започна тя. — Джон, това е моята съседка госпожа Силвия Морган. Моят приятел Джон Бъкенън.
— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожо Морган. — Джон отвърна на представянето с учтиво кимване на глава и върна ключовете на Лана.