От странното съчетаване на тези обстоятелства се развиха особените отношения между Сокола и Кетрин. Тя съзнаваше какви чувства изпитва към нея. Ирония на съдбата бе да дири обичта на мъжа си и да я получава от незаконородения му син. Затова използваше Сокола, като по този начин, прехвърляше отмъщението си върху него, тъй като то не можеше да застигне мъжа й. Така бе и в случая, когато бе пожелала той да пилотира двумоторния самолет, собственост на семейството, за да я отведе при тежко болния Джон.
Желанието й не бе израз на съчувствие, а точно обратното. Като го викаше в кризисния за семейството момент, тя искаше той да се почувства изолиран. Искаше Сокола да бъде в болницата, близо до баща си, но да няма възможност да го види заради строгите болнични правила, които допускаха до болния само най-близки роднини. Джон никога не бе признал Сокола за свой незаконороден син нито в частния си живот, нито с официален акт.
Роден в индианска колиба и без кръщелно свидетелство, Сокола не можеше да докаже самоличността си. Не, за него винаги щяха да говорят като за метис, тази смесица на индианската кръв с кръвта на белите. А белите, които знаеха истината, щяха да отрекат — Том Роулинс и жена му, които изпитваха огромна неприязън към него заради дъщеря им, а също и малцината каубои, работещи в имението по времето на историята между Джон и майка му, щяха да се страхуват да не изгубят мястото си, защото едва ли щяха да намерят друго — както поради напредналата си възраст, така и поради влиянието на името Фокнър.
От друга страна, Сокола бе придружил Кетрин не защото желаеше да бъде близо до баща си. Въпреки че си даваше реална сметка за нейното отношение, той все пак бе тук заради нея. Тя можеше да има нужда от него и в такъв случай трябваше да и е подръка.
Едва доловимият звук на вратите на асансьора, които се отваряха, привлече вниманието на Сокола. Висок мъж с посивели коси, облечен в зелена престилка, се отправи с решителни крачки към тях. При вида на Кетрин той засия. Докторът бе олицетворение на професионалната компетентност. Но зад тази маска Сокола забеляза дълбоко прикритото напрежение на човек, чиито познания и професионални умения се сблъскват с проблем, който едва ли може да намери разрешение.
Колкото повече мъжът наближаваше, толкова повече вниманието на Сокола се превръщаше в безразличие. За него той можеше да има някакво значение само дотолкова, доколкото можеше да бъде полезен на Кетрин.
— Госпожа Фокнър? — гласът на доктора бе учтив и почтителен, с нотка на безпокойство. — Аз съм доктор Сандерсън. Щастлив съм, че най-сетне пристигнахте.
— Как е той? — Кетрин преглътна една сълза, премигвайки неколкократно с високо вдигната глава.
— Правим всичко, което е по силите ни, уверявам ви, госпожо Фокнър! — отговори й докторът без заобикалки. — Нашето кардиологично звено е едно от най-добрите в щата.
— Искам да го видя — заяви тя с тон нетърпящ възражение.
Лекарят хвърли поглед на Сокола, сякаш очакваше да се намеси, но той се държеше настрана и мълчеше.
— Господин Фокнър още не е дошъл в съзнание, но естествено можете да го видите за няколко минути. Ако желаете да ме последвате, ще ви отведа при него.
Лекарят се дръпна настрани, за да пусне пред себе си Кетрин, която погледна Сокола:
— Чакай ме тук, Соколе!
Заповедта му отреждаше всъщност ролята на ординарец, която вече бе приел, затова само кимна с глава в израз на мълчаливо подчинение.
Миг по-късно Кетрин тръгна, давайки възможност на лекаря да я придружи до асансьора. Сокола засече някакво движение в зрителното си поле. Беше жената, която забеляза в чакалнята при тяхното пристигане. След като бе ходила до телефона, сега тя бързаше към тях. Напрежението и безпокойството бяха оставили дълбоки следи върху бледото й лице.
— Докторе? — гласът бе тих и сдържан.
Когато докторът се поколеба, несигурен какво да стори, Кетрин открито демонстрира нетърпението и неодобрението си, което изглежда усложни неловкото положение, в което се намираше докторът. Той погледна Кетрин с любопитство и внимание, сякаш очакваше някаква реакция. Поведението му пробуди вниманието на Сокола.
— Сестра! — докторът се обърна към възрастната жена в бяла униформа. — Заведете госпожа Фокнър до реанимацията. Ще дойда след малко.