— Беше рожденият ми ден. — Равният тон показваше, че голяма част от удоволствието, което е изпитала, безвъзвратно е отминало. — Джон ме заведе навън да вечеряме. Празнувахме — шампанско, свещи и всичко останало.
Сокола можеше да си представи романтичната картина: баща си, който се усмихва от единия край на масата на привлекателната млада жена, утвърждавайки собственото си „аз“ чрез нейната красота и младост.
— Не показа изобщо, че не се чувства добре. Мисля, че не е искал да ми развали вечерта. А аз изобщо не се усетих — на лицето й се изписа израз на самообвинение. — После, когато отидохме в апартамента ми, когато приготвях кафето…
— После какво, госпожице Маршал? — Неочакваният въпрос се вряза като нож в мъчителните й спомени. — Не ме интересува особено естеството на сексуалните ви занимания с Джон. Искам само да знам дали е бил облечен или не, когато е пристигнала линейката, и дали е бил в леглото.
— Да, беше облечен! И не беше в леглото! — отвърна тя разпалено. — Джон и аз бяхме приятели! Нямах никаква връзка с него! Беше само приятелско чувство и от двете страни! Защо им е толкова трудно на хората да го разберат?
И тя се отдалечи, от него, задушавайки се от гняв.
Сокола се отвърна. Мълчаливо я изучаваше. Тя отричаше засегната неговия намек и изглеждаше искрена. Може би си бе съставил погрешно впечатление за техните отношения, но за момента истината нямаше никакво значение. Засега най-важното бе, че получи отговор на двата главни въпроса. Оттук можеше да започне работата си.
Завъртя се кръгом и си тръгна. И през ум не му мина да я помоли за извинение или да й каже някоя утешителна дума. Не стори това от жестокост или защото душата му бе загрубяла. Просто през целия му живот никой не се бе грижил той какво чувства или мисли, затова дори не можеше и да си представи, че трябва да каже някоя блага и утешителна дума на другите.
Оставяйки на масата полупразната чаша с кафе, той напусна залата за персонала и се запъти към приемната по познатия път. Списъкът с имената бе готов. Сокола едва има възможност да го погледне, когато влезе Чад.
Костюмът в цвят камилска вълна прикриваше леко коремче, рожба на много изпити мартинита, и го правеше да изглежда все още строен и слаб. Вървеше сковано изправен, следствие от годините, прекарани във Военната академия. Всяко косъмче на тъмнорусите коси, които обрамчваха изключително красивото и загоряло лице, бе на мястото си. Светлокестенявите очи ледено се впериха в Сокола.
— Какво правиш тук?
Сокола се отдалечи от плота на приемната. Гневните погледи, които Чад му хвърляше, привлякоха вниманието на медицинската сестра, а той не искаше разговорът им да достига до слуха й:
— Пилотирах самолета, за да я докарам тук. По нейна молба. — Съобщението нямаше да се хареса на Чад. Той не разбираше жестоката, игра, която майка му водеше със Сокола. Засягаше се и ревнуваше всеки път, когато Сокола проникнеше в тесния им семеен кръг.
— Къде са Керъл и Джони? Тук ли? — погледът му обходи чакалнята, като търсеше съпругата и детето.
— Не. Родителите на Керъл ще ги доведат утре сутринта с кола.
Мина му през ум, че ако Джон умре, няма да има вече кой да възпира семействата Фокнър и Роулинс. С мълчаливото съгласие на баща си Сокола бе свободен да си тръгва и да се връща през последните десет години. При това положение те щяха да направят всичко, за да си тръгне. Нямаше да се спрат пред никакво средство, но в момента това не го вълнуваше особено.
— Как е Джон? Ще се оправи ли?
Сокола се запита дали лешоядите задават подобни въпроси, кръжейки над агонизиращото животно. Каквато и обич да бе изпитвал едно време Чад към баща си, годините на горчиво разочарование я бяха заличили. Сокола знаеше защо съществуват лешоядите и защо са толкова полезни за природата, въпреки че те понякога дори не изчакваха смъртта на плячката и стръвно връхлитаха на този траурен пир.
— Жив е, но няма добри изгледи — отвърна Сокола.
През полуотворените си очи наблюдаваше със злорадство заварения си брат, който полагаше неимоверни усилия да се покаже загрижен.
— Къде ли е? Добре ще е да ида да го видя. Мама сигурно има нужда от мен — каза Чад.
— Има един по-неотложен проблем, изискващ твоето внимание. — Сокола възпря Чад, който щеше да се упъти към сестрата.
— Какъв? — отвърна предизвикателно Чад.
Едното ъгълче на устата на Сокола се изви надолу в крива гримаса.
— Изглежда Джон е бил в чужд апартамент, когато е получил пристъпа. В апартамента на една жена.
Думите бавно проникваха в съзнанието на Чад, а яростта изби под загара му.
— Този кучи син! — процеди през зъби. — Не може дори да умре, без да ни завлече в калта!