През цялото време Лана усещаше погледа на мъжа, който ги наблюдаваше, далечен и непроницаем.
— Лана… Може ли да ви наричам така? — Свеждайки леко глава, Чад се усмихна обезоръжаващо и тя веднага кимна утвърдително. — Бих желал да ви помоля за нещо, но не искам да разберете погрешно причините, които ме карат да го сторя.
— За какво става дума? — Лана бе цялата внимание.
— Бих желал никой да не научи, че баща ми е бил при вас вечерта, когато е получил удара. Колкото и невинни да са били отношенията ви с него, щом пресата научи, ще се получи страшна каша. Не искам да видя семейството си да страда и вашата репутация очернена от какъвто и да е долен намек на вестниците — поясни той. — Тъй като баща ми е това, което е, новината за сърдечния удар без съмнение ще бъде отпечатана. Туй не може да се предотврати, но не мога да защитя нито вас, нито майка ми от скандалната хроника на вестникарите. Мога да го сторя само с ваша помощ.
— Какво трябва да направя? — Вниманието и интересът, които Чад проявяваше към нейната репутация, я бяха напълно обезоръжили и развълнували дълбоко.
— Искам да се върнете у дома. Сокола ще ви придружи. — Тя се намръщи в знак на несъгласие и той добави: — Ще дойдат журналистите. Ако се наложи да скрия името ви от пресата, по-разумно ще бъде да не сте тук. В противен случай присъствието ви ще предизвика куп неудобни въпроси. Не бих желал да ви замесвам.
— Да, да. Разбирам — съгласи се Лана.
— Благодаря, Лана. — Нежната му усмивка я сгря. — Уверявам ви, че вашето име изобщо няма да бъде споменато във връзка с това на баща ми. Сигурен съм, че така би постъпил и той.
Тя изобщо не се съмняваше, че Джон бе джентълмен в истинския смисъл на думата. Такъв й се стори и синът му. Започваше да се успокоява.
— Много сте мил, господин Фокнър.
— Наричайте ме Чад — помоли той и се усмихна горчиво. — Съжалявам, че не мога повече да остана, но майка ми има нужда от мен.
— Естествено. Няма повече да ви задържам — увери го Лана и поклати бързо глава.
Чад се извърна и сложи ръка на рамото й, сякаш с този жест й даваше безмълвната си утеха:
— Сокола ще ви помогне да стигнете у дома невредима. Ще се обадя веднага щом има нещо ново.
— Благодаря.
Някакво безпокойство се изписа на лицето й, щом погледна мълчаливия мъж, който трябваше да я придружи. Човекът, когото Чад бе нарекъл Сокола, й отвърна с безстрастен поглед, от който не личеше дали му харесва поетото задължение.
Чад се спря на вратата и размени няколко думи с мъжа. Сините очи, изразяващи безразличие, лениво се отместиха към Чад. Лана не чу какво си казаха. Човекът, наречен Сокола, кимна утвърдително, но каквото и да му бяха казали, изразът на лицето остана непроменен. Нещо в този човек я караше да мисли, че той е винаги нащрек, че никога не си отдъхва, дори тогава, когато даваше вид, че почива. Това я накара да се чувства неудобно, когато Чад си тръгна и ги остави сами.
— Мога да взема такси — предложи му тя. Имаше нещо подигравателно в усмивката му:
— Нима искате да разстроите плановете на Чад? — произнасяше думите ясно и отчетливо. — Може да се безпокоят за вас, а сигурно не искате това да се случи.
— Не.
Лана се питаше защо има чувството, че той й се подиграва.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Почти нямаше автомобили по пътищата в този късен час. Ивиците светлина на уличните лампи и рекламните надписи край пътя ритмично осветяваха колата им, а светофарите показваха зелено при тяхното пристигане толкова често, че изглеждаше невероятно.
Лана изучаваше мъжа зад волана, като го гледаше косо.
Когато минаваха от сянка в осветени места, косите му добиваха цвят на бляскав оникс. В основата си носът му правеше лека гърбица, но останалата част бе права като бръснач. Имаше издадени скули, които ярко подчертаваха хлътналите му бузи и дълбоките бразди, тръгващи от носа и стигащи до устата. Устните бяха тънки, нелишени от хумор. Ясно се очертаваха здравата челюст и брадичката. Бе сурово лице, което едновременно предизвикваше интерес и караше човек да бъде предпазлив.
Очите бяха най-убийственото нещо от всичко според Лана. Кобалтовосинният им цвят, така наситен, бе в пълен контраст с черните коси и кожата с цвят на медна монета. Те знаеха весело да танцуват, да горят със саркастичен блясък, да стават стоманено-сурови или огледално непроницаеми. Ако очите трябваше да се смятат за огледало на душата, той навярно нямаше такава.
Главата и бучеше и Лана се чувстваше особено заради шампанското, което бе изпила. Тишината в колата стана непоносима. Почувства нужда да я наруши, да извика дори, за да намали напрежението.