— Вие работите за Джон… за господин Фокнър, така ли? — полита тя.
Мъжът отклони поглед от движението само колкото бе необходимо да се очертае профилът му в тъмнината.
— Не точно.
— Тогава сте приятел на семейството? — Лана беше сигурна, че е или едното, или другото, тъй като очевидно бяха близки с Чад.
— Може и така да се каже.
Лана се ядоса. Искаше да говори, да не мисли за болницата и за Джон. Защо ли Чад не я придружи до вкъщи? Но вече знаеше отговора на въпроса. Опита се да си припомни кой от двамата синове на Джон беше женен — по-големият или по-малкият? Не можеше да си спомни какво й беше казал Джон. Чад не носеше венчална халка на пръста си.
Опита се отново да подеме разговора:
— Чад ви нарече Сокол. Това име ли е или презиме?
— Презиме.
Още един сух отговор, който на практика превръщаше разговора в монолог. Не беше неучтив, а само безразличен.
— А какво е името ви? — упорстваше Лана.
— Джим, но никой не ме нарича така.
— А просто Сокола?
— Просто Сокола.
Но нямаше нищо просто в този човек. Имаше нещо, което й убягваше, нещо, което го правеше различен. Опита се да разбере какво е, изучавайки лицето му, докато той най-после се извърна и я изгледа предизвикателно. Като си даде сметка, че го е гледала втренчено прекалено дълго, тя най-после откъсна поглед от него. Това й позволи да се ориентира в улиците.
— Може да свиете зад ъгъла — каза тя.
До жилището й оставаха четири пресечки. Започна да свива пръстите на дясната си ръка и прекара показалец през устните си, гледайки през прозорчето. Отново я обзе страх, като си припомни линейката, която я бе откарала по същия път.
— Чад ми напомня баща си. Той е толкова мил и внимателен — промърмори с отсъстващ глас.
— Ами да. Умее винаги да казва точните неща.
Трудно можеше да се разбере дали това бе комплимент Тонът бе прекалено сух. Намали скорост.
— Тук ли е?
— Да.
Когато колата бе паркирана успоредно на бордюра, Лана вдигна ръка към дръжката на вратата. Моторът изгасна, което я накара да се извърне изненадана към мъжа Вратата откъм шофьора бе отворена, а Сокола — слязъл безшумно. Очевидно трябваше да изпълни дословно получените указания и да провери дали ще стигне до апартамента си невредима.
Сокола вървеше до нея, без да я докосва. Задържа вратата отворена, за да я пропусне пред себе си. После я последва по коридора чак до апартамента. Докато търсеше ключа в чантичката си, госпожа Морган изникна на вратата.
— Върнахте се от болницата! — отбеляза тя. — Как сте? Проверих газта, както ме бяхте помолили. Беше спряна, но бяхте забравили да заключите вратата. Всичко наред ли е? Как е вашият приятел?
— Всичко е наред — отвърна Сокола преди още Лана да успее да отговори на кой да е от въпросите.
— Да… добре е, госпожо Морган. — Лана се помъчи да потвърди думите на Сокола. — Благодаря.
Погледът й незабавно се отдръпна от упорито безизразното лице на мъжа, чиято намеса бе сложила край на разговора със съседката. Като взе ключовете от ръцете й, Сокола отвори вратата. Сложи ръка на рамото й и я насочи към стаята с решителен жест.
Лампата все още светеше над масичката за закуска. Лана спря за миг във всекидневната и отново видя тялото на Джон, проснато на пода, близо до стола, който и сега стоеше изместен.
— Трябваше да питам госпожа Морган дали е чула телефона да звъни — разсъждаваше Лана на глас. — Чад може и да се с обаждал, преди да пристигнем.
А след като помисли, добави:
— По-добре да се обадя в болницата и да проверя.
— Не. — Сокола я хвана за ръката и й попречи да стори крачка напред. — Аз ще се обадя. Защо не направите малко кафе?
— Вие… вие тук ли ще останете? — Лана затрепери от нерви.
Но мъжът вече я бе подминал и прекосил стаята, за да отиде до телефона в кухнята. Сякаш не бе чул въпроса й. Тя се поколеба, сетне го последва в кухнята и се доближи до шкафа, в който седеше кутийката с нескафе. Сложи отново водата да заври и запали газовата горелка. Нададе ухо, за да чуе за какво говори Сокола, но той говореше много тихо, за да може да го разбере.
Когато понечи да сипе лъжичката с нескафе в чашата, ръцете й толкова силно затрепериха, че тъмнокафените гранули изтрополиха по гетинаксовата повърхност.
— По-добре оставете на мен!
Сокола стоеше до нея и я наблюдаваше. Взе лъжичката от ръката й и решително я отстрани:
— Защо не отидете в другата стая и не поседнете за малко?
— Не мога.
Тя цялата трепереше. Струваше й се по-сигурно да остане на крака.