— Болницата ли беше? Чад ли се обади?
— Не. Няма нищо ново.
— Очакването е толкова ужасно нещо!
Лана се извърна, за да се облегне на шкафа, сграбчвайки ръба със същото настървение, с което вътрешно се мъчеше да постигне изгубеното си равновесие. Затвори очи.
— Главата ли ви боли?
— Да.
Лана се усмихна. Това бе най-мекото, което можеше да се каже за ужасните болки, които изпитваше.
Когато отвори очи, Сокола не беше вече при печката. Лана чу щракането на ключа за осветлението в банята. Вратичката на шкафчето за лекарства остро изскърца. Мъжът се появи отново след няколко секунди с флакон аспирин в ръка.
— Току що бях купила нова облицовка за банята — припомняше си Лана. — Сама си направих подарък за рождения ден. Питах Джон дали ще ми помогне да я поставим идната събота, когато чух ужасен шум от падане. Беше тогава, когато…
Хълцането задуши края на думите й.
Сокола без усилие издърпа впитите в ръба на шкафа длани, обърна ги нагоре и изсипа в шепите й две таблетки.
— Изпийте ги.
Той напълни с вода чаша, която намери наблизо до шкафа на мивката. Изчака, докато тя, все още треперейки, постави таблетките в устата си, и й подаде чашата. Хвана треперещите й ръце, за да й помогне да я доближи до устата си. При топлината на този допир, Лана ненадейно си даде сметка колко й е студено. Вдигна поглед към него, към сините очи, които сякаш водеха някакъв свой, самостоятелен живот и които същевременно не й говореха нищо. Дощя й се да има поне малко от неговия самоконтрол.
Докато издърпваше чашата от ръката й, кафеникът издаде остро, пронизително свистене. Нервна тръпка премина по цялото й тяло при този звук. С котешка стъпка Сокола стигна до печката, за да вдигне кафеника и сложи край на писъка. Лана го видя да налива водата в чашите, докато тъмната пяна шумеше на повърхността.
Сокола й хвърли кос, изучаващ поглед, взе двете чаши и излезе от кухнята. Тя неуверено го последва. Сякаш предугаждайки връзката, която тя правеше между масичката и Джон, Сокола я заобиколи и предпочете дивана, покрит със зелен туид във всекидневната. Постави едната чашка в единия край на масата, а другата задържа в ръка.
Остана прав, докато тя седне. Лана приседна сковано на ръба на една от възглавниците, мачкайки нервно с пръсти фината материя на роклята на коленете си. Естествено, не се чувстваше удобно, когато мъжът я наблюдаваше прав и без да мигне дори. Ставаше още по-нервно. Нима не й стигаше всичко останало?
— Събуйте обувките и се отпуснете — проговори Сокола.
— Не искам.
Да го стори, означаваше да позволи на чувствата да я надвият — нещо, което тя не искаше да се случи.
Само миг по-късно чашата на Сокола бе на масата, а самият той — свит пред краката й. Лана не можа дори да протестира, когато той хвана с ръка глезена й и повдигна крака й. След като свали обувката и я остави, на пода, започна да масажира силно ходилото, покрито с найлонов чорап, и потупа мускулите, схванати от неестествената извивка на високия ток. Тя моментално изпита облекчение, при това негово действие. След това постави крака й на пода, докато стъпалото с удоволствие докосна мекия килим.
Когато хвана другия крак, за да повтори действията си, Лана го загледа. Както бе седнала наведена напред, лицето му бе толкова близко до нейното, че можеше да види дори порите на тъмната му кожа и фината мрежа от бръчици, които тръгваха от ръбчетата на очите. Сокола се извърна и погледите им се срещнаха, ноздрите му ненадейно се разшириха. Напомни й за животно, усетило миризмата й.
Лана схвана същината му, която по-рано й убягваше. Имаше нещо първично в този човек, нещо малко от благородния дивак зад фасадата на цивилизацията. От това произтичаха и горделивостта, и вечно будното му внимание. Макар и рафинирано, и сдържано, то избиваше на повърхността. Откритието се запечати в съзнанието й по странен начин, една смесица от безпокойство, страх и шок от събитията през изтеклата нощ.
После Сокола се изправи и леко я побутна с ръце назад, така че да заеме отпуснато положение. В жеста му нямаше нищо лично. Нервна тръпка я разтърси, когато отпусна глава назад, на не твърде меката възглавница. Мускулите вече не издържаха на тежестта й. Поддавайки се на слабостта, тя затвори очи. Въздишката й се превърна в хлипане. Знаеше, че ако истински се отпусне, ще избухне в плач. Когато отвори отново очи, видя Сокола да стои прав до нея.
— Искате ли и вашата съседка да ви прави компания?
Лана реагира мигновено, като уморено вдигна глава от дивана и отхвърли кичур коси от челото си:
— Не, не мисля, че мога да издържа лекциите й на здравомислещ човек. Не и сега.