В един момент истинският смисъл на думите му проникна в съзнанието й — „и тя да дойде да ви прави компания“, което значеше, че той ще остане тук.
— Не се чувствайте задължен да останете — каза тя. Той бе с гръб към нея. Беше тръгнал да вземе чашата с кафе и да седне на другия край на масата. Безшумно се намести в мекото кресло.
— Сама ще се оправя — добави.
Той я изгледа внимателно. Очевидно се съмняваше в думите й, но не го каза.
— Минутите ще се нижат бавно и ако не получите новини от Чад, ще ви хрумне да се обадите в болницата. Може да се окаже трудно да обясните коя е младата жена от другата страна на жицата, ако някой попита. А аз мога да задавам въпроси, без да възбудя ничие любопитство.
— Разбирам — промърмори Лана. — Ето какво ви задържа тук.
Трябваше да се досети по-рано, че той не се опитва да улесни нещата за нея, а само за семейството си.
— Видях ви, че пристигнахте с госпожа Фокнър.
— Да.
Сокола седеше отпуснат във фотьойла, протегнал напред дългите си крака, втренчил в нея непроницаем поглед.
— Джон ми каза, че била извън града — припомни си тя. — В някакво имение, някъде на Север. Вие ли я доведохте?
— Да. Когато от болницата позвъниха, тя ме помоли да я докарам дотук със самолет — потвърди той. Това значеше, че е пилот.
— Имението… то на Джон ли е? — Още не можеше да свикне да мисли за Джон като за един от най-богатите хора в щата, а не като за нощен пазач.
— Да.
— Това родното му място ли е? Веднъж ми разправи, че е израснал някъде на север, близо до Четирите ъгъла.
— Да, но не живее там от години. Те ходят там няколко пъти в годината, през лятото, само колкото да го навестят.
Сокола демонстрираше повече интерес към чашата с кафе, отколкото към разговора. Лана научаваше неща, които искаше да знае. Задоволявайки любопитството си, тя забравяше своите мисли:
— Вие ли управлявате имението на Джон?
— Том Роулинс има това задължение.
— Но това е място, където живеете, нали, Соколе? — тя произнесе с невероятна лекота странното име.
— Аз… живея там.
Колебанието му бе едва доловимо и Лана се замисли дали то просто не й се бе сторило.
— А не работите ли там?
— Понякога — това трудно можеше да се приеме за изчерпателен отговор; вдигна поглед: — Изпийте си кафето, преди да е изстинало!
Ниският му глас, мек и решителен едновременно, не звучеше така, че да изисква безусловно подчинение. Въпреки това в него се долавяха метални нотки, с които и налагаше волята си.
Лана взе чашата с две ръце и отпи от горещата течност. Топлината на питието изглежда успокои за миг нервите й.
— Къде работите? — попита Сокола и отпи втора глътка кафе.
След като Лана започна да говори за себе си, си даде сметка, че той умишлено отклонява разговора от всички теми, които го засягат лично. В момента обаче на Лана й бе все едно. Щяха да са й необходими неимоверни усилия, за да върне разговора в предишното русло. Ето защо тя си припомни местата, по които са били с Джон, за това, което са правили, за спокойните вечери, прекарани заедно. Имаше много приятни спомени. Те се връщаха в главата й и тя изминаваше стъпка по стъпка пътя на приятелството, развило се през последните месеци. Лана не усещаше дори сълзите, които напираха в очите й, докато една не се търкулна по бузата. Тя я изтри с ръка и се върна отново към действителността.
— Сигурно ви отегчавам с тези неща. Извинете. — Постави чашката на масата, леко учудена, когато разбра, че е празна.
Мъжът сви рамо, сякаш му бе безразлично.
— Имахте нужда да говорите.
— Джон и аз бяхме приятели, добри приятели — повтори тя.
— Вярвам ви — отвърна той търпеливо.
— Но преди не ми вярвахте — упрекна го тя и го изгледа сурово.
— Това толкова странно ли ви се струва? — иронично я измери с поглед.
— Не. Мисля, че не.
Гласът и мускулите на лицето трепереха от безкрайна умора, раменете се тресяха. Погледът й попадна на мълчаливия телефон на стената в кухнята. Защо не се обаждат?
Бавно и без никакво усилие Сокола стана. Мълча, докато се увери, че Лана го слуша внимателно.
— Искате ли още една чаша кафе?
— Не — гневно отвърна тя при мисълта, че той се опитва така елементарно да смени темата.
— Аз ще изпия още една чаша. — И той се отправи към кухнята.
— Не може ли да позвъните вие?
Пламналият гняв разкриваше едно потиснато чувство, което не намираше начин на изява. Не получи никакъв отговор, а той продължи към кухнята. С премерено спокойствие постави кафеника на печката и си сипа нескафе в чашата. Убедена, че Сокола възнамерява да пренебрегне молбата й, Лана отчаяно сви ръце в юмруци. Но докато чакаше водата да заври, мъжът отиде до телефона и набра номера. Лана чакаше напрегнато обаждането.