— Нищо — гласеше отговорът, преди той да се върне към заниманията си с кафето.
— Това е невъзможно! — избухна тя. — Не може да мине толкова време без някакво развитие, без някаква промяна!
— Вие сте медицинската сестра тук. Може и да е имало някакви промени — допусна и тази възможност, — но очевидно не са били решаващи.
Лана се принуди да приеме логичните му обяснения. Състоянието на Джон вероятно се колебаеше и лекарите не можеха точно да определят в каква насока ще се развие процесът. Уморено прекара ръка през челото си, за да намали напрежението.
— Имате нужда от почивка — отбеляза Сокола. — Защо не си легнете? Утре сутринта…
— Не! — Лана решително отказа предложението. Вълнението личеше по нервните потрепвания на ръцете. — Не мога да си легна, без да знам. Няма да заспя. Вие не разбирате. Явно не сте толкова близък с Джон, колкото съм била аз.
— Приятелите и роднините му обикновено го наричаха Джейби — реагира той моментално, с което недвусмислено искаше да покаже, че всъщност тя не го е познавала кой знае колко добре.
— Те не са го познавали така, както го познавах аз — бранеше се Лана.
— Ако го познавахте добре, щяхте да знаете, че Джейби взима много от една връзка, а в замяна дава твърде малко. — Сокола отново се разположи в креслото и я загледа над чашата с димящо кафе.
— Това не е вярно — отрече Лана. — Джон беше много щедър.
Сокола вдигна вежди:
— Щедър? Да, вярно е, но само в материалния смисъл на думата, но егоист, когато стане дума да даде нещо от себе си.
— Не. — Лана не искаше да повярва.
— Вижте себе си. Вие сте му повярвали и сте го взели такъв, какъвто е казвал, че е. А как ви се отплати той? — иронизираше я Сокола.
— Как можете да говорите за него така? — обвини го Лана. — Той е в болница, бори се за живота си, а вие тук злословите по негов адрес!
— Казвам само една истина, което не би следвало да нарани никого. Колкото до факта, че Джон Бъкенън се бори за живота си… — направи пауза и горчиво сви устни. — Точно сега, дали си дава сметка или не, плаща на най-добрите лекари, за да го сторят вместо него.
— Защо го презирате?
— Не става дума за презрение, госпожице Маршал. Става дума само да се познават неговите недостатъци. А всеки си има своите.
— Тогава защо трябва да бъдете толкова нетолерантен? — отново го нападна Лана.
— Аз? — По лицето му се изписа саркастична усмивка. — Ще се учудите, ако разберете какво съм търпял!
И с присъщия си ясен начин на изразяване смени темата:
— А откъде сте родом? Не сте от Аризона.
Тя отново му позволи да променят естеството на разговора. Разказа накратко за детството си в Колорадо, за смъртта на майка си, след като бе завършила гимназия, за повторния брак на баща си, когато вече следваше в университета. Естествено, това не бе човекът, на когото можеше да довери връзката си с женен мъж, оставила толкова дълбока рана в нея и от която постепенно се възстановяваше. Той не беше Джон.
И все пак голяма пропаст зееше в живота й, преди да срещне Джон. Лана си мислеше, че тя и Джон се привличаха от взаимното чувство на самотност. С пълни със сълзи очи започна да разглежда апартамента. Бе започнал да й прилича на дом, откакто се срещнаха с Джон. Когато погледът й попадна на Сокола, толкова умерен и безстрастен към мъката, която тя изпитваше, гневен порив я накара да скочи на крака. Извървя доста крачки напред, по инерция, преди да спре и да присвие ръце на корема..
— Вие ме карате да се чувствам ужасно слаба! — извика тя, несъзнателно мачкайки с пръсти лактите си. — И ужасно виновна, че съм толкова слаба!
Сълзите преляха от премигващите клепачи и се търкулнаха по страните й. Стискаше устни, за да не се чуват хлипанията, които разтърсваха плещите й. Една длан докосна ръката й и тя се опита да се отдалечи. Трябваше много слабо усилие, за да я завърти и обгърне с ръце, докато най-после тя се отпусна на гърдите му. Тялото му поемаше всяко хриптене, от което потръпваше нейното тяло. Силата му й даваше мълчалива утеха, докато притискаше стегнатото от напрежение тяло към неговото. Сълзите измокриха ризата му там, където бе отпуснала глава. Макар и плачейки, Лана се опитваше да се съвземе.
— Уверена съм, че сте от онези мъже, които мразят жените да плачат — заяви Лана с разтреперан глас.
— Обикновено съм по-скоро от типа на Чад — каза Сокола, но на Лана й се стори, че прави тази забележка развеселено, отколкото с укор.
— Това е, защото мина толкова много време. — Все още с наведена глава, Лана изтри сълзите с леко движение. — Непрекъснато си казвам, че „най-добрата новина е липсата на новини“, но…