Дългите му меки крачки го отведоха бързо, без обаче да личи каквато и да било припряност, до вратата, на която бе окачен черен венец в знак на траур. Позвъни на звънеца и зачака, а очите му непринудено се впериха в синьото небе и далечната планинска верига, която образуваше сиво петно на хоризонта. Вратата се отвори. Сокола стоеше в рамката на вратата. От другата страна на прага видя стройната като тръстика фигура на Керъл, облечена по модата, в скъпа черна рокля. Щом го зърна, жената се усмихна приветливо:
— Влез, Соколе!
Тя отвори цялата врата и се отдръпна, за да го пропусне вътре. Косите й със златистия оттенък на царевицата, бяха късо подстригани. Леката прическа прикриваше доста години. Както винаги светналите зелени очи го следяха упорито, докато не срещна погледа му. Сокола не знаеше какво търси тя — може би прошка след толкова години.
Прекрачи прага и пое по излъсканите плочи на предверието, докато Керъл затваряше вратата.
— Отивам на летището. Отбих се само да ти кажа, че се връщам в ранчото.
Присъствието му в този дом беше нежелано и Сокола нямаше никакво намерение да се задържи.
— Ще се върнеш ли за погребението в понеделник? — настоятелно попита Керъл.
— Не.
— Но…
Той не й даде възможност до протестира. Вдигна вежди и додаде:
— Погребението е вашият начин да се разделите с мъртвите, а не моят.
— Кой е, Керъл? — попита мъжки глас преди Том Роулинс да се появи под покритата с мозайка арка, която водеше към просторния хол.
Спря се като изтукан, щом зърна Сокола. Ноздрите му се разшириха от гняв. Годините бяха прокарали многобройни горчиви бразди по лицето, което му придаваше вид на суров старец.
— Какво дириш тук, Соколе?
— Не съм дошъл да правя посещение на вежливост. — Хапливата ирония изкриви устата му. — Отбих се само за да ви кажа, че си отивам. Много от момчетата ще искат да дойдат за погребението в понеделник, така че в имението ще останат малко хора. Щом аз съм там, някой друг ще може да дойде.
— На теб изобщо ти е все едно дали ще могат да дойдат, или не… — избоботи Том Роулинс.
— Вярно е, че изобщо не ми пука — каза Сокола, сякаш мед му капеше от устата. — Но на тях им пука. Тогава?
Сви рамене в израз на безразличие.
— Щом ще си ходиш, тръгвай си! — Роулинс посочи вратата.
— Татко; моля те! — промърмори ядосано Керъл.
Сокола, настръхнал, застина на място:
— Не ми давай заповеди, Том, мога да си променя намерението.
— Това не е подходящото време да се карате, татко. — Керъл упорито се опитваше да задържи баща си да не вдигне скандал.
След като му хвърли последен яростен поглед, Том се завъртя на пети и се отдалечи. Сокола усети, че напрежението му спада. Мускулите му се отпуснаха. Погледът му се плъзна към Керъл и той я загледа с престорена дързост. От деня, в който го бе предала, тя многократно се застъпваше за него пред баща си.
— Съжалявам — извини се Керъл.
— От много време това няма никакво значение, Керъл — отвърна Сокола и видя, че тя потръпна.
Жената отвори уста, за да възрази.
— Ще ми се да променя това, което се случи… — Но бе прекъсната от някой, който идеше тичешком.
Сокола хвърли поглед на момчето, което се появи, и на широката усмивка, която огряваше лицето му. Беше миниатюрното копие на Джон Бъкенън, с тъмни коси и смеещи се сини очи. От Керъл бе наследил само крехкото и стройно телосложение.
— Здравей, Соколе! — момчето го поздрави с нескрита радост. — Дядо Том каза, че ще се връщаш в ранчото. Може ли да дойда с теб?
— Джони! — В тихия глас на Керъл звучаха нотки на изненада и укор. — Знаеш, че в понеделник ще бъде погребението на Джон Бъкенън. Какво ще си кажат хората, ако внукът му не присъства?
— О, мамо! — възрази дванадесетгодишното момче. — Няма да мога да изпробвам онзи кон, който татко ми подари! След погребението ще трябва да се връщам в училище!
— Понякога не те разбирам, Джони Фокнър! — Керъл не можеше да скрие гнева си. — Би предпочел да изпробваш новия си кон, вместо да окажеш почит на дядо си, като присъстваш на погребението му! Какво ще си помислят хората?
— Да, Джони — сухо се изсмя Сокола и ококори подигравателно очи. — Каквото мислят хората е много важно. Трябва да слушаш майка си — в това отношение тя е всепризнат авторитет!
Жената мигом вдигна глава и лицето й пребледня от мъка. Сокола се запита защо намекна за нейната чувствителност към хорското мнение. Може би защото тя му го беше напомнила или защото не му се искаше момчето да израсне с ограниченото мислене и предразсъдъците на родители и деди.
— Но ти няма да дойдеш на погребението, Соколе — припомни му Джони. — Чух дядо да го казва на баба.