Огледалните стъкла на очилата му отразиха само собственото й лице, затова Лана се извърна и погледна навън. Насочиха се право към страховитата планинска верига. В лабиринта от безплодни плата и планински зъбери се виеше бездънната паст на каньон, криещ в пазвите си тайните на незнайни съкровища. Нагънатият терен, по който ясно личаха следите на отколешна вулканична дейност, бе осеян с кактуси и сухи храсти.
Самолетът се отправи на север и под тях проблесна водна повърхност. Беше езеро, разположено сред пустинните планини, което сякаш се смееше на обгорената земя, която го окръжаваше. Бетонната дига напомняше мита за Тантал, задържайки водата далеч от напуканата земя и същевременно обещавайки живот. На Лана й се струваше, че самолетът едва се движи, но виждаше сянката му да прелита над скалистите бездни и безводната пустош на равнините.
— Какви са познанията ти за Дивия запад? — попита Сокола.
Лана вдигна поглед от прозорчето, за да отвърне:
— Много смътни.
Не можеше да види очите му зад тъмните очила, но знаеше, че я наблюдава.
— Това там пред нас е Тонто Базин. След малко ще стигнем и Моголон Рим, чийто планински ръб е дълъг двеста и петдесет километра. Тази област всъщност е увековечена от всички писатели от Запада, включително и от Зейн Грей — каза той.
Лана погледна натам и видя стръмния скат, който така живописно очертаваше границите на някакво плато. Ерозията бе оголила скалите и разкрила пластовете, позволявайки на камъка да се издигне стремително нагоре, на фона на пустинята. По скатовете се редуваха цветове — от бяло, през сиво, през кремаво — според вида на оголената скала. Върхът бе коронован от борова и елхова гора, изпъстрена тук-там с тополи, клен и някой дъб. Гледката беше впечатляваща, а върхът се виеше додето поглед стига, прекъснат само от някой каньон, който приличаше на уста, отворена в прозявка. Човекът бе прекарал пътища, които се виеха сред скалите, но не бе укротил гордия и див вид на тези земи.
— Живописно е, нали? — възкликна Лана, когато сянката на самолета се закатери по скалистите скатове, а после самата тя се назъби и начупи сред боровете на платото.
Тъй като не получи отговор от Сокола, тя се извърна към него. Той се бе обърнал към нея, но не можеше да се каже дали гледа нея или силуета на планинската верига през прозорчето.
— Да — отбеляза той с безразличие. — Може би лично си се уверила в способностите на Чад да утешава тъгуващите жени, така ли е?
Острата забележка я накара да се обърне и да погледне към Чад. Беше се навел над купчина листове с отворено на колене куфарче.
— Не се безпокой — каза Сокола, сякаш прочел мислите й. — Не може да ни чуе, освен ако не викаш.
— Чад много ми помогна — предпазливо отбеляза тя.
— Сигурен съм, че го е сторил — леко презрение се прокрадна в думите му.
Разговорът се насочи към тема, която Лана искаше да изясни.
— Онази нощ… — започна тя.
— Ако те притеснява, че мога да го разкажа на някого, забрави — прекъсна я той. — Чад е този, който се хвали със завоеванията си. От мен никой няма да чуе и дума.
— Нямах предвид това, че ти можеш да го разкажеш някому. Исках само да кажа, че аз обикновено не… — Лана се опитваше да оправдае поведението си през онази нощ, но не я оставиха да се доизкаже.
— Чуй ме. И двамата сме удовлетворили една взаимна потребност. Нека така да оставим нещата. — И за да я увери, че темата е изчерпана, отново насочи вниманието й към предното стъкло. — Прелитаме над южната граница на ранчото.
Вместо да се почувства облекчена и успокоена, Лана до известна степен се засегна. Не очакваше Сокола да се отнесе към случката от онази нощ като към нещо незначително.
Склоновете на планините, покрити с гори, образуваха дълга долина, отпървом тясна, тя постепенно се разширяваше. Самолетът започна да се спуска малко преди Лана да зърне частната писта за кацане пред тях. Близо до пистата имаше няколко сгради, сгушени сред дърветата. Лана успя бегло да ги разгледа, тъй като самолетът бързо се приземи.
Сокола докара самолета пред метален хангар, в близост до който бе паркирано комби. Жената на Чад, Керъл, ги чакаше пред колата. Стройната блондинка помаха с ръка на самолета, който в този момент спираше пред хангара. Един каубой прибяга от него и постави клинове зад колелата веднага щом моторите изгаснаха. Закопчалката на предпазния й колан упорито отказваше да се отвори въпреки усилията на Лана. Сокола се извърна и видя какво я затруднява. Наведе се над нея и разкопча колана с невероятна лекота. Ръцете му докоснаха само за миг талията й. Но и това бе достатъчно, за да почувства тръпка в стомаха. Лана се стегна, за да се самоконтролира. Сокола не забеляза нейната реакция, или поне се престори, че не я забелязва.