— Искате ли да ви покажа стаята? — намеси се Кетрин, щом забеляза, че Лана за миг се поколеба. — Може би ще искате да се освежите след пътуването.
— Да, благодаря — съгласи се Лана.
— Оттук, моля. — Кетрин мина под другата арка и пое по един широк коридор.
Приличаше на лабиринт от коридори, преплетени със стаи, от които тръгваха нови коридори. Лана беше сигурна, че ще се изгуби, ако остане сама. Най-после Кетрин спря и отвори една врата.
— Това е основната спалня, с баня и врати към верандата — обясни Кетрин, като й направи път. — Надявам се да ви хареса.
— Много е хубава.
Стаята беше голяма почти колкото всекидневната в апартамента на Лана. Освен масивното легло имаше малък, стилен диван, стол и масичка.
— Надявам се, че моето пристигане тук не ви е неприятно. — Лана продължаваше да се чувства виновна и се опитваше да се извини. — Предполагам, че нямате никакво желание да се занимавате с гости по време на траура, затова, моля ви, не се чувствайте задължена от моето присъствие.
— Нямам нищо против вашето идване — настоя Кетрин. — Чад ми каза, че имате нужда от почивка. Надявам се и вие да мислите, че тук ще намерите покой от грижите.
Думите й не приспаха неудобството на Лана въпреки приятелския тон, с който бяха изречени. Нещо прошумоля извън стаята и Кетрин се обърна към вратата. На прага се появи Сокола, който носеше куфарите на Лана.
— Донеси тук багажа на госпожица Маршал, Соколе! — Кетрин му говореше така, сякаш беше слуга.
Подигравателна гримаса се изписа на лицето му, докато изпълни заповедта. В пълно мълчание постави багажа на средата на стаята.
— Ще изпратя някой да разопакова багажа, Лана — каза Кетрин.
— Не, благодаря, няма нужда — учтиво отказа Лана. — Сама ще се справя.
Започваше прекалено бързо да свиква други хора да се грижат за нещата й вместо нея.
— Както желаете.
Кетрин горделиво прие нейното решение, а Лана се почувства още по-неловко.
Всички страхове отново я връхлетяха, щом Кетрин напусна стаята. Но тя не успя да ги премисли, защото Сокола й напомни за присъствието си:
— Къде искаш да оставя куфарите?
— Ето тук — отвърна, трепвайки гневно. — Близо до леглото.
Сокола ги постави до краката на леглото, после се обърна и я загледа:
— Не се оставяй да те измами.
— Какво?
Лана сбърчи вежди при объркващата забележка.
— Ти си желана в този дом точно толкова, колкото и аз — отвърна той.
В себе си Лана се опита да го отрече, но и тя имаше чувството, че, като изключи Чад, присъствието й не бе добре прието. В края на краищата не кореше Кетрин за това, че може би се чувстваше засегната.
— Веднъж ти бях казал, че Джон Бъкенън бе човек, който получава всичко, което желае — продължи Сокола. — Е, той бе дилетант в сравнение с Чад. Джон Бъкенън поне изпитваше угризения. На Чад му е все едно за останалите. Ще вземе, без да му е необходима помощ, всичко, което имаш.
— Не е вярно! — възропта тя.
— Предупредих те — Сокола сви рамене; за да покаже, че му е все едно дали му вярва, или не. — Надявам се само да разбираш какво подписваш следващия път, когато се наложи да сложиш подпис под някой документ.
— Може би искаш да кажеш, че Чад ще ме измами? — запита Лана.
Гневът и явно го забавляваше.
— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че ще ти вземе всичко, ако си достатъчно, глупава да го оставиш да го стори.
Вдигна ръка и докосна периферията на шапката си, после леко й кимна. С този учтив жест сякаш й се подиграваше. Лана възмутено изсумтя, но Сокола вече беше излязъл от стаята. Тъй като нямаше на кого да излее гнева си, се отдалечи от вратата и впи нокти в дланите си. Сокола бе посял семето на съмнението у нея и тя не можеше да му го прости.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Добър ден.
Керъл бе сама на масата, когато Лана влезе в огряната; от утринното слънце стая.
— Мислех си, че съм единствената, която е спала до късно тази сутрин. Но и ти не изглеждаш напълно разсънена.
— Наистина, май още не съм се събудила съвсем — съгласи се Лана;
Тя си наля чаша прясно изцеден портокалов сок от една кана на масичката на колелца.
— По-уморена съм, отколкото си мислех.
— Радвам се, че няма да закусвам сама. Чад вече е в кабинета и работи, а Кетрин все още пише отговори на съболезнователни телеграми — обясняваше Керъл. — Лесно ли успя да се справиш с коридорите?
— Няколко пъти завих погрешно. Радвам се, че Кетрин вчера ме придружи да обиколим къщата, иначе щях да се изгубя.
Лана хвърли поглед към подноса с дребни сладки и кифли.
— Трябваше само да следваш усета си. Розана приготвя чудесен омлет по испански, Ако искаш, мога да я помоля да приготви един и за теб — предложи Керъл.