— Студено е. — Оплака се тя и стана от стола, за да иде и да си сипе ново. — Искаш ли и ти топло кафе, Керъл?
— Не, благодаря — Керъл отказа и дръпна стола назад. — Снощи започнах едно писмо до Джони. Искам да го допиша и да ида до пощата да го пусна. Тя се отправи към вратата, но на средата на пътя се извърна:
— Лана, не исках да те нараня, като ти разказах всичко това.
— Не си ме наранила — увери я Лана.
— Слава богу, защото ми се искаше да станем приятелки. — Керъл се усмихна.
— На мене също — рече Лана.
— Ще се видим по-късно — малката й ръчичка грациозно и помаха и тя изчезна зад арката на вратата.
След като си доля горещо кафе в чашата, Лана се върна на стола. Седна нерешително. Намаза с масло кифличката, но апетитът вече й мина. Чу, че някой приближава. Позабързаните стъпки разпозна походката на Чад и вдигна очи, когато той влезе.
— Добър ден. Току-що видях Керъл и тя ми каза, че си тук — призна й той и се отправи към масичката, за да си сипе чаша кафе от сребърната кана. — Реших да ти правя компания.
— Свърши ли си работата с документите? — попита тя.
— В основни линии, да.
Придърпа най-близкия до Лана стол и седна. Кафявите му очи я гледаха преценяващо.
— Не си спала добре тази нощ, нали? Изглеждаш уморена. Хубава, но уморена.
— Ласкател — пошегува се Лана. — Всъщност спах като — заклана. Не си спомням откога не съм спала толкова до късно. — Да, обаче си спомняше — беше онази сутрин след смъртта на Джон, но тя го премълча. А ако Чад си спомняше, не я поправи.
— Очевидно си имала нужда от сън. — Той отпи от кафето и погледна към кифличката, от която Лана бе отхапала само един залък. — Това ли е цялата ти закуска?
— Не съм гладна. — По-точно вече не съм гладна, помисли си Лана и додаде: — Трябва да се движа, за да ми дойде апетит.
— Но нали дойде тук, за да си починеш? — припомни й Чад.
— Но ще ми стане скучно — настояваше Лана и се смееше.
— Ще ти стане скучно по-късно, но поне първите дни се отпусни и си почивай.
— Приличаш ми на доктор — скара му се Лана. — Всъщност исках само да те помоля да ме придружиш да обиколим ранчото.
— Защо?
Той се усмихна, сякаш обмисляше, развеселен и изненадан, предложението й.
— Само за да добия представа как вървят работите. — Тя сви рамене. — Помислих си, че ще е интересно да се види какво се прави в едно ранчо.
— Може да се каже, че това ранчо се оправя от само себе си. Роулинс го управлява от години. Работата е рутинна и много скучна. Не вярвам, че това те интересува.
Той постави чашата на масата и вдигна рамене, с което даваше да се разбере, че темата е изчерпана.
— Не мисля, че може да се нарече интерес. По-скоро става дума за любопитство — отвърна Лана. — Струваше ми се, че ще ми хареса да пообиколя постройките и близките земи. Не съм яздила от години. Сигурно ще е много приятно!
— Мисля, че може да се уреди — каза Чад. — Ще кажа на някое от момчетата да оседлае два коня. Можем да тръгнем веднага след обяда. Какво ще кажеш?
— Струва ми се чудесно — отвърна Лана:
— Не изглеждаш особено ентусиазирана. — Той наведе глава настрана и я загледа с любопитство. — Нещо притеснява ли те? — Опита се да отгатне. — Не искаш ли да ми кажеш?
Лана се поколеба. После сграбчи чашата с кафе:
— Знам, че Сокола е син на Джон.
— Неговото копеле, искаш да кажеш — избухна той и веднага отмести поглед, за да контролира гневния си изблик. — Съжалявам, но е точно така. По произход, по име и по характер.
Когато отново се обърна към него, пресилена усмивка играеше по устните му:
— След като откри тайната на семейство Фокнър, това има ли някакво значение?
— Има огромно значение — отвърна Лана развълнувано. — Той е… беше син на Джон. Аз наследих това, което му се падаше по право.
— По право ли? Какво те кара да мислиш, че е имал някакво право? — предизвика я той. — Какво щеше да направи с наследството един метис? Джон е знаел какво прави, когато е оставил всичко на теб. Сокола е само един мръсен скитник. Джон Бъкенън пропиля толкова много пари, като се опита да направи от този метис бял човек. Той няма и грам амбиция в тялото си. Тук поработи малко, върне се при своето „типи“ за малко, после пак дойде да поработи малко. Той е един нехранимайко, пълен боклук, който не заслужава нищо от това, което има.
Звучеше като присъда без право на обжалване.
— Изглежда умен — поде Лана.
— Умен? Но той е учил. Джон Бъкенън е платил за всичко това — за най-добрия източен университет, и какво? Сокола заряза следването година преди да се дипломира, така че всички пари отидоха на вятъра. На това ли му викаш умен? — Чад сви вежда.