— Не знаех това.
— Не жали за него, Лана. Само ще си загубиш времето. Джон Бъкенън можеше да го включи и в сделките си, но всичко, което Сокола искаше да притежава, бяха дрехите на гърба му, едно удобно седло и мечтаната от всеки индианец навахос камионетка.
— Разбирам — измърмори Лана.
— Надявам се — каза натъртено Чад. Красивите черти на лицето му се смекчиха и той я дари седна от своите омагьосващи усмивки.
— Още ли ти се иска да яздим днес следобед? Обещавам ти, че няма повече да ти чета проповеди.
— Ще се радвам — тя му отвърна усмихната. — Но не ми се иска да се чувствам виновна, че ангажирам времето ти. Защо да не поканим и Керъл, и майка ти?
— Така значи, искаш да деля удоволствието от твоята компания с някой друг? — каза той закачливо. Но изобщо не се шегуваше. Пулсът й леко се ускори. Изкушаваше се от мисълта да каже не. Обаче не го стори.
— Разбира се! — Лана се опита да поддържа същия тон на разговора.
— Ако наистина искаш, ще ги помоля да дойдат — прие Чад, но идеята не го радваше.
Изпи кафето си и стана да си ходи.
— Трябва да звъня по телефона. Ако по-рано не стане, ще се видим на обяд.
Когато мина зад стола й, се спря колкото да сложи за миг ръка на рамото й. После напусна стаята.
Лана бе доволна, че той не обсъждаше предложението й да поканят двете жени, защото сигурно щеше да успее да я убеди да яздят насаме. Това именно бе проблемът. Тя си даде сметка, че той можеше да я накара да стори всичко, което си е наумил. Дали не се държеше прекалено доверчиво? Как можеше да знае дали това, което казва Чад, е истина?
— Върви по дяволите, Соколе, ти пося всички тези съмнения! — каза тя на висок глас.
Същата вечер Лана отново преживяваше всяка минута от следобедната езда със семейство Фокнър. Беше възхитително преживяване, изпълнено със смях, веселие и възбуда от новите впечатления. Но мускулите й, несвикнали с подобни усилия, я боляха при всяко движение. Дори нежната мелодия на Брамс, която Кетрин свиреше на пианото, не можа да я накара да забрави за болката. Когато и последната нота отзвуча във всекидневната, тя се опита да застави мускулите да я държат на крака, но те не я слушаха. Движението й привлече вниманието на Чад.
— Мисля да изпия два аспирина, да полежа във ваната един час и после се хвърлям в леглото.
Опитът й да се надсмее на своите болежки бе пресилен.
— Ще можеш ли сама да стигнеш до стаята? — пошегува се Чад. — Може би ще трябва да ти помогна.
— Сама ще се справя — увери го Лана засегната.
— Не трябваше толкова дълго да яздим. Надявам се утре да си по-добре — каза Керъл.
— Дано. Лека нощ!
Пожеланието бе отправено към всички и те й отговориха в хор. Пръстите на Кетрин вече се плъзгаха по клавишите на пианото и първите акорди на новото парче отзвучаваха, когато Лана напусна стаята.
Щом стигна до спалнята, тя не губи време — напълни ваната с гореща вода и сипа благовонно масло. Изхлузи дрехите си, влезе във ваната и се протегна. Изпъна се така, че главата й опря в порцелановата извивка. Топлата течност се хлъзна по нея, под нея, около нея и всяка частица от тялото и изпита дълбоко облекчение. Затвори очи, чувствайки се напълно щастлива, и остави на горещата вода грижата да излекува мускулната й треска.
Водата изстина преди тя да намери сили да се сапуниса и изплакне. Когато излезе от ваната, бързото изпарение на водата я накара да потръпне. Лана се разтри с кърпа. Грубата хавлия й върна топлината.
Като облече дългия пеньоар от сребрист сатен, влезе в просторната спалня. След горещата вана вече не чувстваше цялото си тяло схванато, а само някои отделни места. Беше се освежила и освободила от предишното усещане, че всичко я боли. Мекото легло вече не изглеждаше толкова примамливо, но от друга страна, нямаше никакво желание да се облече наново и да се върне при другите във всекидневната.
Всички бяха останали там. Лана можеше да чува музиката, която Кетрин изпълняваше — нахлуваше през полуотворената остъклена врата на верандата. Прекоси стаята, за да я затвори преди рояк нощни насекоми да е нахлул заради включените светлини. Ръката й доближи месинговата дръжка, но се поколеба. Уханието на чистия и свеж въздух проникваше през открехнатите стъкла. Там, навън, спокойната красота на нощта я примамваше.
Лана излезе на верандата и затвори остъклената врата, без да вдига шум. Каменният под задържаше топлината, погълната през деня. Босите й крака изпитаха приятно усещане. Стигна до ръба на верандата и подпря ръка на грапавия ствол, който поддържаше покрива. Вдигна очи и погледна небето, осеяно със звезди. Звездите пробляскваха като кристали. Поне милион от тях й се сториха толкова близко, че ако протегнеше ръка, можеше да си хване една. Нямаше ги неоновите светлини на града, нито промишлената мъгла, за да помрачат невероятния спектакъл на природата, от който дъхът на човека секваше. Нощна птица се обади от дърветата, които скриваха поляната пред дома. Нейният писък се сля с музиката на пианото, която се носеше в нощта от отворения прозорец на всекидневната. Лана се вгледа в дърветата, за да открие птицата, но напразно. Сред дълбоките сенки, хвърляни от гъстите клони на дърветата, проблесна запалена клечка кибрит. Огънчето описа къса дъга, преди да се превърне в матов отблясък от ръката, която го прикриваше. После изгасна, превръщайки се в червена точка. Лана се почувства напрегната, след като разбра, че там някой стои. Червената точка бе горящият връх на цигара.