Тя помръдна. Тъмният силует на мъж излезе от сянката и тръгна към нея. Разбра, че е Сокола по безшумния начин, по който сякаш се хлъзгаше в пространството. Не тичаше. Въпреки това премина разстоянието невероятно леко и бързо. Лана преглътна и се запита защо ли нещо приседна в гърлото й.
Когато спря пред нея, звездната светлина си играеше с острите му скули и гладките страни на безизразното му лице. Нощем очите му изглеждаха по-тъмни. Почувства се изнервена от втренчения му поглед.
— Какво правиш тук? — попита тя обвиняващо, а гласът: й издайнически затрепери.
— Слушам музиката. — Той нехайно облегна гръб на грапавата колона и издиша облаче дим от цигарата, която държеше със свитата си длан. — Кетрин е учила за пианистка, преди да срещне Джон Бъкенън. Напуснала е учението, за да се омъжи за него. Не знаеше ли?
— Не, не знаех — предпазливо отвърна Лана, защото знаеше друго… знаеше кой е той.
Настъпи дълго мълчание, в което звучеше само музиката.
Лана гледаше право пред себе си, съзнавайки, че Сокола внимателно изучава профила й. Чувстваше се неудобно и се питаше дали да му го каже и по какъв начин.
— Ти знаеш, нали? — повтори Сокола.
— Не, честно казано, не знаех, че Кетрин сериозно е свирила на пиано с намерение да прави кариера.
— Не говоря за това. Някой ти е казал кой съм — каза той.
— Че си син на Джон ли? Да зная го.
Нямаше причини да отрича. Погледът й се рееше и се спираше на всичко, освен на него. Беше напрегната и не разбираше защо трябва да говори толкова открито.
— Керъл ти го е казала. — И този път Сокола бе познал.
— Откъде знаеш? — Лана се обърна изненадана към него.
— Стигнах до този извод по простия принцип на изключването. — Дръпна още веднъж от цигарата й издуха дима настрани, в нощта. — Знаех, че Чад няма да ти каже, нито Кетрин. Роулинс не беше тук, а никой от воловарите нямаше да се изпусне. Затова… остава само Керъл.
— Мисля, че е така. — Но Лана не проследи изцяло пътя на разсъжденията му. — А защо Чад е нямало да ми го каже?
— Ако е имал намерение, щял е да го стори по-рано. Може би е мислил, че никога няма да научиш. — Устните му се свиха в горчива гънка. — Трябвало е да знае, че тук няма нищо тайно и свято. По някакъв начин изглежда нормално жена му да ти е казала. Той знае ли?
— Да. Питах го за теб — призна Лана.
Сокола тихо се засмя:
— И сигурно е изразил на висок глас мнението си за моя характер.
— И ти не спести своето, когато му отправи обвинения — припомни му ядно Лана, но той не й обръщаше никакво внимание. С глава, наклонена настрани, слушаше музиката.
— Чуваш ли тази пиеса?
Проницателният му поглед се впи в нея. Лека усмивка смекчаваше суровата линия на устата.
— Знаех, че ще го изсвири.
Лана разбра, че говореше за „Виенски валс“, който Кетрин изпълняваше на пианото. Цигарата полетя към земята и се размаза под тока на ботуша му.
Преди да отгатне намеренията му, Сокола обви с ръка талията й, хвана лявата и ръка, притискайки с пръсти средата на дланта. Миг по-късно я водеше в стъпките на валса. Танцуваше плавно и леко, не правеше подскоци, докато кръжеше около нея по каменния под на верандата.
Лана се препъна веднъж в издадения ръб на един камък. Ръката на Сокола се сви повече, за да я задържи, и не я пусна, за да е близо до него. Нещо по-силно от романтичната музика и звездната светлина вълнуваше Лана. През леката материя на пеньоара чувстваше тръпнещите хълбоци, здравите мускули на бедрата, притиснати плътно до нейните. Свръхчувствителните й зърна потреперваха всеки път, когато се потриваха о яркосинята памучна риза, скриваща широките му гърди. Разперените му пръсти лежаха на хлътналата част на кръста й, придавайки му топлината си. От гладките му бронзови бузи и кожата му се носеше ухание на мъжки одеколон за след бръснене, от който й се виеше свят.