Лана трябваше непременно да заговори:
— Откъде знаеше, че Кетрин ще свири този валс?
— Това е любимата ми музика и тя го знае. — През полуотворените си клепачи Сокола изучаваше лицето на Лана, вдигнато към неговото. — Всеки път, когато си мисли, че може да съм тук, навън, тя го свири за мен — за да ми припомня, че аз съм вън, за да гледам какво става вътре.
Лана се опита да открие следи от горчивина в думите му, но не можа.
— Съжаляваш ли?
Те правеха малки стъпки и се движеха в един малък квадрат на верандата.
— Не ме интересува защо го прави. Харесва ми музиката и толкова. Разочарована ли си?
— Защо пък трябва да съм разочарована? — Лана сбърчи вежди.
— Мислех си, че очакваш да съм от типа индианци, които пият огнена вода и подскачат под звуците на местни барабани, вместо да танцувам валс на лунна светлина с красива жена, опиянявайки се от начина, по който я чувствам в обятията си.
Думите, произнесени с мек глас, лумнаха в нея като огнени езици. Жарта им я облъхна и тя отскочи от ръцете му, завъртайки се, за да успее да удържи полуделите си чувства.
Комплиментът на Сокола разтърси съзнанието й, разкъса на парчета мислите й, оставяйки я само физически незасегната. Сърцето й биеше лудо в ребрата, диво, като индианските тамтами, за които Сокола говореше.
Опита се дълбоко да си поеме въздух, за да се успокои, но дъхът заседна в гърлото, когато ръцете му обвиха талията й. Впи нокти в тях, щом дланите се срещнаха. Когато бе избягала от него, Лана бе разкрила прекалено ясно начина, по който я вълнуваше. Реши повече да не се вълнува и се опита да мисли спокойно.
— Учудваш се на това, което казвам, или на това, което изпитвам? — попита Сокола със същия нисък чувствен глас.
— Ти рядко говориш. После изтърсваш нещо като това… Да, учудва ме — призна тя, тръпнейки.
Мекият й ханш чувстваше твърдите очертания на хълбоците на Сокола. Топлината на тялото му стопляше тръпнещата й плът. Лана се уплаши да не обърка чувствата, които той й вдъхваше — страх, но също така и щастие.
— Изненадана ли си от факта, че умея да се изразявам? — подигра я той.
— Зная, че си учил — отвърна тя и зае отбранителна позиция.
— Учил. Учил съм на оригинален английски език. Езикът на Народа на хората, на племето навахос, е далеч поточен и богат на изказ. Виж!
Той вдигна ръка от кръста й и посочи небето на север.
— Виждаш ли Голямата мечка и Полярната звезда?
— Да.
Лана не успяваше добре да види звездите, защото бузата и челюстта на Сокола притискаха косите й. Топлият му дъх, ухаещ на тютюн, я изгаряше.
— Думата на езика навахос, означаваща север, е нахукос. В свободен превод означава „тънък твърд предмет, които се върти около себе си“, с което се означава движението на Голямата мечка около Полярната звезда. Това е повече от посока, това е определение. Английският е пасивен език, съставен от съществителни и прилагателни, смътни и неточни. Езикът на навахос е език на глаголи, точен и ясен. Индианецът навахос не може да каже „аз държа“. Той трябва да уточни дали предметът, който държи, е дълъг като тояга, дали е като вързоп, като сено или като плат, или пък дали е одушевен предмет, като жена например.
Сърцето на Лана глухо затуптя при интимния тон на гласа му. Тя се опита да се извърти в обятията му, доколкото бе възможно, и да погледне лицето му, докато мисълта й трескаво се бореше да насочи разговора към не толкова опасни теми.
— Защо не дойде на погребението на Джон, Соколе? — тя внезапно смени темата.
Клепачите му бавно и лениво се отпуснаха, колкото да скрият за миг синевата на очите му. Изразът на лицето не се промени. Задържа ръка на талията й, но леко, без да се опитва да намали зейналото разстояние помежду им.
— Не обичам да гледам мъртви тела, предпочитам живите.
Вдигна ръка, за да проследи с пръсти меката линия на косите на Лана при слепоочията. Продължи надолу по скулата, през класическия ъгъл на профила, сетне щракна с пръсти между бузата и челюстта й.
— Не можеш ли да бъдеш сериозен? — възмути се Лана и се опита да отбегне ръката му. — Джон беше твой баща.
— Биологично, да. Пое финансовата отговорност по моето отглеждане, така че индианците навахос не могат да кажат, че ме е „ограбил“ — промърмори той. — Може би не отидох, защото отвращението на навахос към мъртвите е толкова дълбоко вкоренено в моето подсъзнание… Истината е… — Сокола замълча за миг. Усмихна се накриво. — Истината е, че съм прекалено много индианец, за да бъда бял, и прекалено много бял, за да бъда индианец. Харесват ми удобствата в света на белите — класическа музика, марково бренди, меки легла, приятни разговори с учени хора, хубави жени. Но имам нужда от простор, от необятни пространства, по които да тичам и яздя на воля.