Скърцането на отваряща и затваряща се врата, гласът на Чад, който я викаше, накараха Лана да действа. Босите и крака безшумно я понесоха към шезлонга. Едва успя да седне, когато остъклената врата на спалнята й се отвори.
— Лана? — при ярката светлина, която струеше от стаята, Чад моментално я забеляза.
— Да. Тук съм. — Пусна крака на земята, сякаш точно в този момент ставаше, и оправи с ръка разрошените си коси. — Ти ли ме повика преди минута? Мисля, че бях задрямала. — Лана си послужи с лъжата, която Сокола й подсказа.
— Питахме се къде ли си изчезнала. Само след миг Чад бе до нея:
— Керъл минала през стаята ти, преди да си легне, за да види всичко ли е наред, но тебе те е нямало. Не си отговорила, когато те е повикала. Обзе ни паника. Какво правиш тук, навън? Мислех; че си отишла „да се хвърлиш в леглото“ — той се усмихна.
— Излязох за малко да глътна чист въздух. Нощта е великолепна — имаше нотки на предизвикателство в тона й.
Чад се огледа в нощта и видя звездите, искрящи по небето над навеса на верандата.
— Чудна е. Не бях я забелязал. — Хвана ръката й и я затвори в своите топли шепи. — Искаш ли да се поразходим?
— Не. — Отказът бе придружен от поклащане на глава. Лана, умишлено освободи ръката си. — Уморена съм — настоя Лана. — Освен това краката ми са боси. Ако нямаш нищо против… — Стана от стола. Никак не й бе трудно да демонстрира умората си. — Крайно време е вечерта да стане нощ. И този път наистина си лягам да спя.
Чад трепна и й прегради път.
— Не се разхождай друг път така, Лана, без никого да предупредиш!
Не й се хареса нито тонът на гласа му, нито собственическото му поведение.
— Чад, аз само съм излязла през вратата на спалнята. Няма да искам разрешение за подобно нещо.
— Разбира се, че не. Само че аз… е, безпокоях се за теб — каза Чад, като се опитваше да я успокои.
— Но какво може да ми се случи навън? — Лана сбърчи вежди. — Караш ме да се чувствам в опасност. Тя се засмя недоверчиво и го заобиколи. — Лека нощ, Чад!
Той се извърна леко, за да я наблюдава:
— Лека нощ, Лана.
Когато се обърна, за да затвори остъклената врата, погледът на Лана се зарея далеч от Чад и затърси някой из сенките на дърветата. Лека усмивка заигра на устните й, когато срещна погледа на Чад, после затвори вратата и дръпна завесите, а нощта остана навън. Погледът й попадна на леглото и тя докосна с върха на пръстите устните си. Носеха още следата от целувката на Сокола.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Лана въздъхна и се отправи към леглото, разкопчавайки колана на пеньоара си. Копринената пижама с дантели бе поставена в долния край на брачната спалня, която тази вечер й се стори така голяма и пуста. Лана тръсна глава, за да се освободи от мислите, които я преследваха.
Зад нея се чу леко изщракване. Тя се обърна и видя, че завесите при остъклената врата на верандата се развяват. Нима не беше я затворила добре? Пристъпи към вратата, придържайки пеньоара отпред. Сокола се вмъкна безшумно през процепа на завесите. Беше свалил шапката и я държеше в ръка. Спря се при вратата и внимателно се взря в нея.
— Можеш да ми кажеш да си тръгна. — Едната вежда въпросително се изви.
Лана се приближи към него.
— Соколе, там навън… Не исках да останеш, за да не ти се случи нещо лошо. Чувствата, които Чад храни към теб… Не исках да стана причина за сблъсък помежду ви. — Тя спря, когато все още ги делеше голямо разстояние. — Защо се върна?
— Защото те желая. Мисля, че и ти ме желаеш. — Той пристъпи към нея.
Но за Лана нещата не бяха толкова прости.
— Не зная дали го искам по този начин. До гуша ми е дошло от досадници и клюки. — Завъртя се на пети, придържайки здраво с ръце отвора на пеньоара. — Не обичам да се говори зад гърба ми.
— Не знам.
Шапката му прелетя през леглото, а ръцете му обгърнаха раменете й. Притисна се силно до гърба й. Наведе глава и бузата му опря в косите на Лана. Той прошепна:
— Харесва ми зад гърба ти.
Допирът на мъжките форми я накара да потрепери и пробуди задрямалата страст. Въпреки това промърмори:
— Не разбираш.
Сокола я принуди да се обърне и хвана косите й, за да я накара да отпусне глава. Лана сграбчи ръцете му и увисна, защото коленете й не я държаха. Погледна бронзовото лице, по което се четеше благородство и горделива дързост, рожба на векове волен живот. Синкавочерните коси бяха меки и гъсти и се виеха при яката на ризата. Но най-хубавото нещо в него бяха омагьосващите очи, очи като най-тъмен сапфир, които разкриваха бърз и остър ум и добре пресметната дързост