— Боже мой, какво ужасно място! — огромният гръден кош се изви, докато той дълбоко вдишваше, а после бавно издиша. Вдигна очи и безизразно се загледа в огъня: — Да, не вярва в това белият човек. Белият човек вярва, че когато човек като майка ти умре, отива в рая. Това е едно място на небето, където има само красота и щастие. Там няма нито глад, нито студ, нито болка. Там той може да намери мир и удовлетворение, каквото не е получил на земята.
Сокола прие замислено това обяснение. Един учител в училище беше говорил за подобно място, но той не вярваше, че съществува. Обаче след като баща му вярваше, може би…
— Ако този… рай е така хубав, защо ти не искаше тя да отиде там? Защо искаше да я върнеш назад? — попита той.
— Защото постъпих като егоист. Не исках да остана сам на земята, без да виждам топлата й усмивка и да чувствам нежния допир на ръката й. Аз… — думите изглежда го задушаваха. Отдалечи се от огъня и от очите на Сокола, които го следяха. — Късно е. Скоро ще се стъмни. — Смени темата. Сега говореше рязко:
— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем.
— Да тръгнем? Но има още толкова работи да вършим. Трябва да съберем нещата, които тя би искала да бъдат погребани с нея. После има четири дни траур и жертвоприношения, които трябва да бъдат направени на гроба, за да се успокои духът й. Ние… — Щеше му се да изреди всичко, но баща му се обърна и го прекъсна.
— Казах ти, че духовете не съществуват! — Търпението му се изчерпваше. Сокола го погледна внимателно, за да се убеди, че вече не е обладан от тях. Баща му с усилие разтвори юмрук и го погали по челото:
— Извинявай. Не трябваше да крещя. Нервен съм… защото… не мога да взема със себе си телата на майка ти и на сестра ти, за да ги погреба. Трябва да ги оставя тук.
Сянка на страшна болка премина по лицето му, преди да замълчи, и остави изречението незавършено:
— Братовчедка ти вече събра нещата, които майка ти би желала да бъдат погребани с нея. Приех да я погребат според техните вярвания. — Остротата, с която произнесе тези думи, показваше, че той не споделя подобни вярвания и че нямаше да позволи и на Сокола да ги изповядва.
— Ще ме заведеш ли в твоята колиба, за да живея с теб?
Баща му отново се почувствува неловко:
— Ще те взема с мен, но…няма да можеш да живееш с мене.
— Защо? — Сокола не разбираше. — Другата ти жена не ме ли иска? Аз съм силен. Мога да върша много работи, мога много да й помагам.
— Дявол да го вземе, Соколе! Дори и да ти обясня, няма да ме разбереш — промърмори нервно бащата, после тъжно въздъхна: — Когато станеш достатъчно голям, сам ще намериш отговора, без да се налага да ти обяснявам. Междувременно ще живееш с едно познато семейство. Мисля, че с радост ще приемеш. Ти вече познаваш мъжа — Том Роулинс. Работи за мен и живее в моето ранчо.
Нещо от неувереността на мъжа се придаде и на Сокола. Положението не се харесваше на баща му, затова не се хареса и на него. Беше виждал Том Роулинс няколко пъти. Като всички от Народа на хората той гледаше с недоверие на всеки човек, който не бе член на неговия род.
— Мога да отида да живея при Куция крак. Има нужда от някой, който да се грижи за овцете. — Сокола предложи новото решение на баща си, защото не искаше да бъде откъснат от света, който му беше познат.
— Не — прозвуча решителният отговор. — Докато майка ти бе жива, ти живееше с нейния народ. Сега ще живееш с моя, на белия човек, и ти е време да преминеш по пътищата му, да опознаеш ценностите и обичаите му. Това е светът, в който трябва да си намериш място и да вършиш всичко сам. Ще ти помагам, ако мога, въпреки че съм обвързан… обвързан с една система, която ти още не разбираш.
Мъжът изглеждаше уморен и покрусен:
— Едно време мислех само за себе си и за онова, което ще ми е необходимо, за да съм щастлив. Много се грижех за тези неща и загубих най-свидното. Сега има много други хора, които биха страдали. Преди не мислех за тях, но трябва да го сторя сега.
Погледна Сокола и видя объркване в притворените сини очи. Устните му бяха изкривени в странна гримаса.
— Ти не разбираш за какво ти говоря, нали?
Сокола, объркан, поклати глава и потвърди, че не беше разбрал, особено последната част от обвиненията. Можеше да разбере какво значи да преминеш пътеките на белия човек, защото трябваше да учи много неща, това бе ясно. Но другите думи относно хората и техните страдания му бяха напълно непонятни.
— Ще се опитам да ти го обясня с един пример — промърмори бащата. — Ако ти имаш стадо овце и едно агънце изостане назад и го нападне вълк, ти ще искаш да го спасиш, да го защитиш. Да, но ако ти го сториш, знаеш, че ще дойдат вълците и ще нападнат цялото стадо. Ще предпочетеш ли да спасиш агънцето и да загубиш цялото стадо или ще останеш при стадото с надеждата, че агънцето по някакъв начин ще успее само да оцелее?