Освен луксозните джинси, новите ботуши и ризата от кремава коприна носеше шапка с широка периферия, по-скоро в аржентински стил, отколкото в стил „Дивия запад“, чийто подбрадник висеше ниско до гърдите й. Когато напусна сянката на дърветата и излезе на открито, в двора на имението, Лана чу гласове. Погледна в посоката, от която идваха, с надеждата, че и Сокола може да е сред тях, но групата хора се състоеше от Чад, майка му и Том Роулинс. Тримата се бяха запътили към господарския дом.
Лана внезапно промени посоката си и тръгна по най-краткия път към конюшните. Тази сутрин все още не бе виждала нито Чад, нито майка му. Въпреки че Керъл не беше забелязала нищо особено, когато се срещнаха на закуска, на Лана й се искаше да остане сама колкото се може по-дълго. Тримата изглеждаха увлечени от разговора си и Лана се надяваше да не я забележат.
— Лана!
Когато Чад я извика, тя се обърна и помаха с ръка за поздрав.
— Добър ден! — После продължи по пътя си.
— Почакай!
Чад не беше доволен от поздрава, затова се затича да я настигне. Лана спря, щом чу шума на ботушите му по чакъла на пътеката, и го изчака. Беше в добро настроение, и му се усмихна въпреки желанието си да бъде сама. Чад изглеждаше отпочинал. Стори й се много красив, докато се приближаваше към нея с недоумяваща усмивка, която сякаш разделяше лицето му на две части.
— Къде отиваш?
— В конюшните. Питах се дали не може да пояздя тази сутрин.
С малко късмет можеше да срещне и Сокола.
— Казах на Керъл, че имам такова намерение — добави тя, за да избегне евентуалната му забележка.
— Но вече е почти обяд — възрази Чад.
— И тази сутрин спах до късно. Току-що закусих добре, затова мисля да прескоча обяда.
Наистина бе се показала много изгладняла и лакома сутринта на масата.
— Днес вече нямаш толкова уморен вид — отбеляза Чад, гледайки я с нескрито възхищение. — Бузите ти са порозовели. Изглежда почивката ти се отразява добре. Радвам се!
— Наистина има нещо, което ми действа добре — каза Лана, широко усмихната.
— Има ли някаква специална причина, поради която трябва да яздиш точно сега? Ако почакаш да мине обядът, ще дойда с теб. Между другото, как са мускулите ти тази сутрин?
Той плъзна недвусмислен поглед по меките гънки на моминския ханш, подчертани още повече от тесните джинси.
— Малко съм схваната — призна Лана. — Мислех си, че ако и днес яздя, ще ми мине по-скоро. Благодаря ти за поканата, но не искам да ме държиш за ръчичка през цялото време. Сама ще се справя.
— Не ми харесва идеята да те оставя сама. Лесно можеш да се изгубиш по тези места — обясни Чад със странно изражение. — Освен това сега е най-усиленият период в ранчото. Не ми се иска да откъсвам някое от момчетата, за да ходи да те търси.
— Не бях помислила за това. — Тя прехапа устни, признавайки, че в думите му има известна логика. — Мисля, че мога да почакам.
— Ела у дома. Можеш да пийнеш кафе или студен чай, докато обядвам. — Той протегна ръка и хвана нейната, предполагайки, че съгласието й се подразбира от само себе си.
— Предпочитам да пообиколя наоколо. — Тя отказа поканата му, но така, че отказът да не прозвучи като нещо лично. — Толкова е хубаво навън, че човек не може да остане затворен вкъщи!
Когато извърна глава, сякаш с този жест искаше да посочи красотата на слънчевия ден, Лана забеляза самотна фигура на пътечката, която водеше към дома.
— Кой е този?
Чад проследи погледа й.
— Прилича ми на индианец — каза той с презрителен тон. — Сигурно идва да проси милостиня. Негодникът трябва да знае, че ще е по-добре за него да не се показва наоколо. Роулинс набързо ще го изгони.
Фигурата полека-лека се приближаваше. Чертите й станаха по-ясни. Лана го разпозна.
— Мисля, че го познавам — прошепна тя.
— Ти го познаваш? — изненадано повтори той. — Откъде можеш да познаваш един индианец?
Лана гледаше втренчено мръсната розова наметка, обгръщаща прегърбените плещи. Тя не можеше да бъде на никой друг индианец. Носеше дори мръсното червено перо, забодено в правите коси с неопределен сив цвят. Най-съществената разлика в сравнение с последния път, когато го видя, беше, че не залиташе като пиян. Вървеше уморено, но по права линия.
— Всъщност не може точно да се каже, че го познавам — призна Лана, — но съм го срещала веднъж, когато бях с баща ти.
— Къде си го срещала? — Острият тон на въпроса изненада Лана.
— Пред музея. Но има ли значение?
Лана смръщи вежди, когато видя свирепия израз на лицето му, който той се опитваше да прикрие. През това време при тях дойдоха Кетрин и Том Роулинс. Вниманието им също бе привлечено от индианеца.