Погледът на Сокола, явно преизпълнен със съмнения, попадна на Лана.
— Това беше Боби Черния гарван, нали?
— Да. Познаваш ли го? — Беше изненадана от факта, че Сокола веднага го позна, докато Чад само бегло си спомняше за него.
— Срещал съм го няколко пъти. — Очите на Сокола гневно се присвиха, когато отново погледна в посока на тримата отдалечаващи се мъже. — Къде го водят?
— Да му дадат нещо за ядене — обясни Лана. — Чад му каза, че може да остане колкото поиска.
— Нима? — Веждата му се изви нагоре в израз на явно недоверие…
— Боби е бил приятел на баща ти. Дошъл е тук, за да го види. Когато разбра, че Джон е починал, изглеждаше като изгубено дете. Беше тъжен — прошепна Лана.
— Няма къде да отиде. Колибите на неговите роднини вече не са отворени за него, защото той се е посрамил, крадейки пари, за да си купи алкохол — каза Сокола. После сви устни: — Трудно ми е да повярвам, че Чад наистина го е поканил да остане тук.
— Чад е мил и щедър — възрази Лана, защитавайки Чад в негово отсъствие. — На мен винаги ми е помагал.
— Само защото може да спечели нещо — заяви Сокола. На устните му заигра лека усмивка:
— Струва ми се, че можем да намерим някоя тема, на която и двамата да сме на едно и също мнение. Как си тази сутрин?
— Добре. — Очите й заискряха. — А ти?
Сокола гледаше лицето й с лениво задоволство.
— Добре.
— Не си ли се схванал? — запита тя с предизвикателна усмивка.
— Не. Къде отиваш?
— От начало мислех да пояздя, но… — Лана се поколеба, хвърляйки поглед към къщата сред дърветата. — Сега мисля да навестя Кетрин, Стори ми се много разстроена от нещо, което каза Боби Черния гарван.
Сокола се обърна, за да зърне къщата, и имитирайки загрижен израз на лицето, каза подигравателно:
— Може би наистина трябва да идеш да я навестиш. Аз пък ще ида да видя как Боби Черния гарван се оправя с твоя мил и щедър Чад.
Саркастичната му усмивка я разгневи. Гледаше гърба му, докато той се отдалечаваше, усещайки, че лоялността и се раздвоява между двамата братя. Съзнаваше, че това няма да е за последен път. Рязко се извърна кръгом и се отправи към къщата с бърза стъпка.
Когато отвори вратата, чу гневния глас на Кетрин, който долиташе от всекидневната. Тонът на този глас не отговаряше на образа, който жената винаги демонстрираше на обществени места, а именно на една възпитана и фина дама. Това събуди любопитството на Лана. Тя леко затвори вратата, стремейки се да не вдига никакъв шум.
— Ще го убия! Кълна се, че ще го убия! — крещеше Кетрин — Не ми стига ужасът в болницата! Керъл, когато Джон Бъкенън протегна ръка, помислих си, че най-после го направи за мен! Господи, помислих си, най-после, най-после да помисли и за мен! После прошепна нейното име… нейното име! А сега и този мръсен индианец изникна тук!
— Кетрин, всичко вече е минало — опита се да я успокои Керъл.
— Не, не е минало!
— Но ти се измъчваш от нещо, което вече няма никакво значение! — имаше някаква гневна нотка в гласа на Керъл в този миг.
— Няма ли?
— Ш-ш-шт!
Лана си даде сметка, че двете жени се съмняват дали някой не слуша разговора им, и на пръсти се върна до вратата отвори я шумно и я затвори. Беше чула достатъчно, за да разбере, че Кетрин ревнува връзката на Джон с майката на Сокола, една ревност, простираща се отвъд гроба и времето.
Докато вървеше към всекидневната, Лана пъхна пръст в подбрадника на шапката и охлаби връзката, за да свали, шапката.
Лицето й изглеждаше оживено, когато влезе в стаята.
— Мислех, че си отишла на езда, Лана — Керъл я изгледа внимателно.
— Реших да изчакам обяда. Чад ми каза, че би могъл да дойде с мен. — Отпусна се на едно кресло. Протегна се и закачи шапката на облегалото. — Да не би нещо да не е наред? — попита тя, като поглеждаше ту към Керъл, ту към Кетрин.
Възрастната жена им обърна гръб и си тръгна.
— Имам ужасно главоболие. Струва ми се, че е от слънцето. — Както гласът, така и държанието й бяха спокойни. — Глупаво беше от моя страна да не си сложа шапка тази сутрин.
Лана се засрами, че е задала този въпрос, принуждавайки жената да лъже. Стана от креслото, в което бе седнала, и се извини:
— Ще отида да видя дали не е останало малко кафе.
Разговорът, който тя прекъсна, не се поднови след нейното тръгване. Но мислите й продължаваха да кръжат около онова, което бе чула, докато седеше сама в стаята за закуска. Съжаляваше много за Кетрин. Животът й бе преминал в горчива ревност, която сама се подхранваше и все повече нарастваше. Това сигурно бе отровило всеки миг от живота й. И продължаваше да го трови. Лана въздъхна.