Зад клепките на очите й се криеше истински взрив от цветове. Сърцето й биеше така силно, че Лана бе сигурна, че то е вън от тялото й. Когато отново отвори очи, Сокола сдържеше в ръце сърцето й. Помоли го да й го върне, но той се усмихна по своя нехаен начин и си отиде. После дойде Чад, обещавайки да й даде ново сърце, утешавайки я, както винаги бе правил. Гласът му беше много ясен, но лицето му бе размито, разкривено като в криво огледало на някой луна парк.
Дойде Керъл да й разкаже за писмото до сина си Джони. Лана се опита да обясни, че Сокола е откраднал сърцето й, но Керъл се засмя и я увери, че той не би сторил подобно нещо. Той беше като неин брат — нима не бе израснала с него като сестричка?
Сънят се превърна в шествие от образи — първо Сокола, после Чад, Керъл, последва я Кетрин, която крещеше срещу Джон. Джон също я навести, с джобове, от които се поддаваха пачки долари. Той непрекъснато тъпчеше в ръцете й пари, като я молеше да си вземе още. Старият индианец изникна изневиделица, тръскайки скъсаната розова наметка и грачейки като гарван. Кривите му пръсти се впиха в ръката й като орлови нокти. На врата си имаше гердан от кедрови орехи.
Лана дишаше мъчително. Чуваше как въздухът влиза и излиза от дробовете й със свистене. Сърцето й отново бе на мястото си. Дали Сокола й го беше върнал? Дали не беше новото сърце, което Чад й беше обещал? Ако имаше отпечатъци от пръсти, щеше да успее да разбере. Но как можеше да има отпечатъци от пръсти по сърцето й, след Като то беше вътре в нея? Ами ако не беше нейното сърце, а на някой друг?
Лана се опита да избяга от съня, но краката й отказваха. Имаше толкова цветове… толкова цветове: Великолепно! Беше Четвърти юли. Отпусна се, за да гледа каскадата от звезди и цветове — червено, синьо, зелено, жълто. Те се въртяха непрестанно. Лана се намираше в центъра на калейдоскоп. Невероятни форми и комбинации от цветове, създадени само за нея. Аметистово, оранжево, ярко виолетово червено, рубинено, смарагдово. Бе заобиколена от скъпоценности. Огромни камъни от по сто карата. Някой продължаваше да ги трупа върху нея, докато ръцете й не се размазаха под тежестта на пръстените.
Цяла нощ се люля между сънищата и кошмарите. Никога не разбра кое е сън, кое — видение. Когато се събуди, изпита известно съжаление. Не искаше да остави цялата тази красота зад гърба си. Усещанията от съня оставиха бяла диря, която полека започна да избледнява. Почувства се отпочинала, но и малко безволево отпусната.
Когато влезе в стаята за закуска, Кетрин седеше сама на масата. Усмихна се учтиво:
— Днес станахте малко по-рано от обикновено. Как се чувствате?
— По-добре — отвърна Лана на усмивката й.
— Какво предпочитате — сок от портокал или от грейпфрут? Имаме и от двата.
Кетрин стана от плетения стол и се отправи към подвижната масичка, отрупана с всичко необходимо за закуската.
— Няма значение. Мога и сама да се обслужа — предложи Лана.
— Седнете — настоя Кетрин. — Тъкмо ставах да си долея още кафе.
Лана отпи глътка от портокаловия сок. Къде е Керъл? Още ли спи?
— Не. Мисля, че приготвя куфарите на Чад. — Кетрин добави лъжичка захар в кафето си.
— Чад заминава ли?
— Да. Трябва да се върне със самолета във Финикс тази сутрин. Вече прекалено много отсъства от службата. — Лъжичката мелодично почукваше по стените на чашката, докато Кетрин разбъркваше кафето. — Сега е в кабинета си, за да вземе документите, които са му необходими. Ако желаете да говорите с него, преди да замине, трябва да го сторите незабавно.
— Да. Може би — промърмори Лана с леко недоумение. — Трябва да му поискам новото си сърце.
В мига, в който произнесе думите на висок глас, разбра, — че се е върнала към съня от изтеклата нощ, и се засмя.
— Каква лудост!
— Какво има, скъпа? — Кетрин вдигна любопитно поглед.
— Нищо. — Лана поклати глава и избута под Себе си стола. — Само дето тази нощ сънувах странен сън. Извинете!
— Няма защо.
След като напусна стаята за закуска, Лана пое със забързана крачка по коридора. Сви под втората арка, която водеше към друг коридор, завършващ пред врата от дърворезбован махагон. Беше единствената стая, освен спалните, осигуряваща пълно спокойствие. Почука два пъти на лъскавото дърво.
— Влез — каза Чад.
Завъртайки месинговата дръжка, Лана отвори вратата. Кабинетът бе стая, издържана в чисто мъжки стил, пропита от духа и личността на Джон. Лана незабавно го откри в декоративния килим на индианците навахос, окачен на стената, в куклите качина, подредени на полицата на камината. Над свода й висяха препарирани глави на антилопи. Мебелите бяха от масивен дъб, а диванът и столовете бяха тапицирани с кожа. Всичко бе разположено около огромно чертожно бюро с картотека и кош, пълен със завити на руло хартии. Това наистина бе в стила на Джон — човек на откритите пространства, ловкия строителен предприемач, изследователя на културата навахос.