— Ето как Португалия се озова в дупката…
Произнесе тези думи шепнешком, с изключение на последната. Шофьорът, който се беше съсредоточил върху пътя, едва не подскочи на мястото си.
— Дупка? — повтори той нащрек, вперил поглед в асфалта.
— Къде?
— Имах предвид страната — обясни Филипе. — Говорех на себе си, че заради всички тези магистрали държавата затъна в блатото, в което сме сега.
Томаш облекчено въздъхна.
— О, добре! Помислих, че ще хлътнем в някоя дупка… — Той се успокои и за момент отмести поглед от шосето. — Знаеш, че управлението ни е в пълен хаос.
Филипе посочи навън.
— Ами да. Виж, щом си без работа, значи е и заради тези магистрали.
На задната седалка се возеше младежът от бюрото по труда, когото Томаш бе обещал да закара. След като мълчаливо бе слушал разговора, Алешандре се размърда на мястото си, не се сдържа и се намеси.
— Извинете, но в това няма смисъл — заяви той. — Каква е връзката между магистралите и безработицата? Доколкото ми е известно, строителството им осигури работа на много хора.
Филипе обърна глава назад.
— Заблуда — каза той. — Пълна заблуда.
— Какво говорите? Магистралата, по която в момента се движим, е съвсем истинска.
— Вижте, безработицата в момента е резултат от няколко кризи, които се случиха едновременно — отбеляза той, показвайки три пръста, за да ги изброи. — Да кажем, че към основната криза, предизвикана от потока на западни стоки към новите пазари, се добавиха още три: кризата на финансовите пазари, кризата на еврото и тази на периферните пазари, включително и португалския. Това са отделни неща, макар че кризата на финансовите пазари повлия върху останалите две, разбира се. Кризата на Запада, кризата на еврото и кризата в Португалия вече са съществували, но са били невидими.
Младежът на задната седалка гледаше скептично.
— Да, и какво? — попита той с леко надменен тон. — Какво общо имат магистралите? Нима проектите за тяхното изграждане не осигуриха работа на много хора? Как може нещо толкова очевидно да се подлага на съмнение?
— Успокойте се — каза Филипе, като се забавляваше с нетърпението на спътника си. — Трябва да разберете, че финансовата криза и кризата на еврото се проявиха изцяло и засегнаха целия свят, но някои страни се оказаха по-силно засегнати, защото вече са преживявали собствена криза, макар че към онзи момент не са го знаели.
— За нас ли говорите?
— За нас и за Гърция например, но не само. Ирландия, Испания и Италия също имат проблеми, невидими до този момент. Това обяснява защо тези страни се оказаха по-засегнати от финансовата криза и кризата на еврото.
Алешандре продължи да упорства, сочейки пътя.
— Да не би да твърдите, че кризата е предизвикана от изграждането на пътната мрежа? Това са пълни глупости!
— За кризата в Португалия има няколко причини — вътрешни и външни. За вътрешните сме отговорни ние. Те са свързани със загубата на конкурентоспособност на нашите продукти на световния пазар и прибягването към заем, за да потулим тази действителност, с нарастващата нестабилност на социалната държава и неразумното залагане на нетъргуемия промишлен сектор.
— Нетъргуем сектор? Какво е това?
Дойде ред на Филипе да посочи към магистралата.
— Да вземем например магистралите — започна той. — Дали можем да изнасяме магистрали в чужбина? Не можем. Това е нещо, с което не можем да търгуваме. Но можем да продаваме обувки. Можем да продаваме дрехи, вино, зехтин. Това е търгуем продукт. Работата е там, че няколко португалски правителства, оглавявани от гении, решиха, че трябва да се инвестира именно в нетъргуемия сектор и в неща, които не можем да изнасяме. Така започнахме да строим пътища, мостове, летища, стадиони, ротонди, тунели… и какво ли още не! Разбирате ли защо тези магистрали са част от проблема?
— Доколкото знам, благоустройствените работи осигуриха работа на много хора!
— Но те не са за износ, разбирате ли? Дори по-лошо; държавата гарантира тези инвестиции за дълги години напред. И да искаме, вече не можем да спрем да харчим за тях.
Объркан, Алешандре разтърси глава.
— Не разбирам — призна той. — Ако смятаме, че тези инвестиции са безполезни, и искаме да ги прекратим, тогава трябва да го направим. Какво ни пречи?
— Нещо, наречено ПЧП. Чували ли сте за това?
— Публично-частно партньорство — поясни Томаш. Въпреки че се бе вкопчил във волана, историкът следеше разговора с интерес. — Всеки го знае.
— Дали хората наистина знаят какво означава ПЧП? — попита скептично Филипе. — Съмнявам се. Ако знаеха, щяха да са на улицата, за да свалят всяко правителство, което сключи такова партньорство.