Изведнъж очите му заблестяха.
— Открих те!
XVII
Върху река Мондегу умърлушено се стелеше гъста мъгла, която създаваше странната илюзия, че къщите на Коимбра са издигнати върху облаци като небесен град. Кулата камбанария на университета, положена върху него като корона, проблясваше на утринната мъждива светлина. Старият син фолксваген пресече оградената с чинари улица и зави наляво в района на Кинта де Санта Комба. След като остави Алешандре на един ъгъл недалеч от сервиза на братовчед му, Томаш пое по една уличка, която излизаше на малък тих площад, ограден от борове, чиито клони галеха покривите на няколко къщи.
Автомобилът спря до бяла постройка, защитена от стена, покрита с пълзящи храсти и рядък жив плет отгоре.
— Пристигнахме! — обяви водачът, след като изключи мотора и дръпна ръчната спирачка. Обърна се към спътника си. — Трябва да отида да видя майка си. Ще дойдеш с мен или ще останеш в колата?
Филипе откопча предпазния колан.
— Идвам, разбира се — отвърна той, все така здраво сграбчил своя плик. — Трябва да се разтъпча.
Излязоха от колата и се отправиха към сградата. Върху една керамична плоча до портата имаш син надпис: Дом за отдих. Влязоха в градината, стъпвайки върху камъни, образуващи пътечка в току-що полятата трева, като сиви островчета в зелено море, и спряха пред вратата. Томаш натисна звънеца. Чу се продължителен електронен звук, идващ от вътрешността на сградата.
След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи жена в бяла престилка и шапка в същия цвят.
— Професор Нороня! — възкликна тя, като разпозна посетителя. — Радвам се да ви видя!
— Здравейте — отвърна историкът, засрамен, че не си спомня името на медицинската сестра. — Дойдох да видя майка си.
Жената в бяло им направи знак да влязат.
— Заповядайте оттук. Тя е на терасата, грее се на слънце.
Вътре се долавяше характерна миризма — може би някаква смес от супа, лекарства и почистващи препарати; миризма, която Томаш неволно свързваше със старостта. Сестрата придружи гостите по стълбите до горния етаж.
— Как е тя?
Сестрата вдигна ръка във въздуха и бавно я раздвижи в жест, който не разкриваше голям оптимизъм.
— Има различни дни, както знаете — каза тя. — Струва ми се, че днешният не е от добрите. Трябва да сте подготвен.
Предупреждението разочарова Томаш. Знаеше, че е безсмислено да му казват да се подготви; истината е, че никога не може да си напълно подготвен за лош ден на човек, болен от алцхаймер. За щастие болестта прогресираше бавно, но фактът, че с времето бе загубила някои способности, му се струваше неоспорим.
Дона Граса беше седнала в един ъгъл на терасата с изглед към гората, с жълто одеяло върху коленете. Беше затворила очи и се любуваше на топлия дъх на слънцето. Въздухът бе изпълнен с неспокойното жужене на насекоми ~ най-вече цикади, от които горичката гъмжеше и които огласяха утрото със своята странна мелодия.
— Дона Граса, вижте кой е дошъл да ви види.
Зелените очи на възрастната госпожа се спряха върху сестрата, после върху сина й и накрая върху приятеля, който го придружаваше, но тя побърза отново да ги затвори, равнодушно, сякаш нищо не бе видяла.
Томаш се усмихна, наведе се и я целуна по челото.
— Здравей, майко. Как си?
Изненадана от целувката, дона Граса внезапно отвори очи и отново го погледна, този път продължително и с любопитство.
— Кой сте вие?
Синът си пое дълбоко дъх, за да поеме удара; днес определено не беше от най-добрите дни на майка му. Не му се случваше за първи път да не го разпознава, но все още не бе свикнал с тази реалност. Подозираше, че никога няма да свикне.
— Аз съм синът ти — отвърна нежно той. — Томаш, спомняш ли си?
Тя поклати глава.
— Моят Томаш е на училище — каза тя с внезапна гордост. — Учителката ми каза, че той е най-добрият в класа. Умник ми е той! — Тя се усмихна. — Прилича на баща ми, който също беше много схватлив.
Синът й не настоя; знаеше, че в дни като този беше безсмислено; спомените на майка му се разбъркваха и явно в този момент съзнанието й се рееше някъде в миналото. Поговориха си на общи теми. Томаш също се възползва от възможността да се порадва на утринното слънце. Дона Граса остана резервирана към посещението на сина си и почти не му обърна внимание. След двадесет минути, чувствайки се неспособен да се справи със ситуацията, той целуна майка си за довиждане и напусна терасата с наведена глава.