Мария Флор го изучаваше.
— Не искам да ви се бъркам, но тези спестени пари достатъчно ли са?
— За жалост, не. Дори не знам дали ще стигнат, за да държа майка си тук дълго.
— И какво ще правите?
Томаш си пое дълбоко дъх.
— Ами не знам. Сигурно е, че няма да позволя да остане на улицата. За това и дума не може да става. Времето ме притиска. Трябва бързо да си намеря работа, дори и да е в строителството.
— В строителството? Не виждате ли, че строежите са замразени?
— Това е само пример — обясни той. — Исках да кажа, че ще направя всичко възможно, за да реша проблема.
Директорката на дома се взря в него за момент, очевидно размисляйки по въпроса. После пое дъх и върху лицето й се изви пресилена усмивка, която обаче бе достатъчно топла, за да може поне малко да сгрее сърцето му. В следващия миг усмивката й изчезна.
— Това е ужасно неприятно — каза унило тя. — Собствениците на дома искат всичко до стотинка. След като парите на пенсионерите намаляват, семействата са тези, които трябва да покрият разликата. Те казаха да се свържа със семействата, които трябва да внесат разликата до… до четвъртък вечер.
Томаш разпери отчаяно ръце; днес бе вторник, което означаваше, че срокът е два дни.
— Четвъртък? Не може ли да ми дадете още малко време?
Мария Флор отново постави ръка на рамото му, разливайки топлия си нежен поглед върху разтревоженото лице на госта.
— Мога да говоря с тях, но няма да приемат…
Примирен, историкът въздъхна.
— Добре, ще трябва да прегледам спестяванията си — предаде се той. — Когато се върна в Лисабон, ще се обадя в банката да преведат парите, не се тревожете.
ХVIII
След като проникна във вътрешната мрежа на банката, Декарабиа сравнително лесно достигна до записите от охранителните камери на онзи клон. Той декодира паролата, въведе я в системата и отвори страницата на сигурността. Потърси линка, водещ към клона, и кликна върху него.
— Я да видим — каза на себе си, преплитайки пръсти, докато съзерцаваше съдържанието, изпълващо екрана. — Първият транш е направен малко след три и половина вчера следобед.
— Разгледа изображенията и потърси записите на камерата, която бе снимала в този час. — Така… така… искаме записите от камерата на банкомата. Я да видим.
Кликна върху архива на камерата и избра клиповете, записани между три и четири часа в понеделник следобед. Видеото веднага изпълни екрана. Беше далечен план, показващ тротоара и улицата с нормален поток от пешеходци и автомобили наоколо. Изведнъж един човек се приближи до камерата, пъхна карта в процепа на банкомата, набра пинкода, изпълни инструкциите, взе парите и картата и се отдалечи с по-пълни джобове.
— Хайде, хайде — прошепна нетърпеливо неканеният гост. — Кога ще дойде нашият човек?
Записът от охранителната камера продължи, показвайки едни и същи кадри — тротоара, хора, които преминаваха отляво и отдясно, улицата, коли, автобуси, мотоциклети, движещи се в двете посоки, клиент, който се отправя към банкомата, тегли нари и си тръгва, после отново тротоара, улицата, друг клиент и отново. Всичко беше много монотонно.
Декарабиа се прозя.
— Shit! Това нещо върви ли, или не?
С едно око хакерът следеше изображението, а с другото — брояча на минутите.
15:23:15
Още дванадесет минути чакане! Ако можеше, щеше да включи fast forward, за да стигне до желания час, но екранът не предлагаше тази опция. Определено имаше какво още да се желае от разработчиците на вътрешната мрежа.
Отиде да си вземе кафе. Опасяваше се, че мишената може да се появи на екрана по-рано от очакваното, затова бързо се върна на мястото си. Видя обичайните образи и отново провери часовника.
15:26:47
Все същото. Тротоар, улица, минувачи, автомобили, клиенти. Всичко се случваше невероятно бавно, създавайки впечатлението, че времето се влачи нарочно, за да го дразни. Вгледа се в изображението на екрана. За щастие, камерата на банкомата, изглежда, имаше широкоъгълен обектив, помисли си Декарабиа; това му осигуряваше добра видимост и му позволяваше да оглежда всеки човек, който се разхожда наоколо, да проследи откъде идва и накъде отива.
Сведе поглед към часовника.
15:32:03
Три минути. Отегчението изчезна и отстъпи място на нарастваща концентрация. Всеки момент мишената щеше да се появи на екрана. Откъде ще дойде, отляво или отдясно? Дали щеше да има някой с него? Декарабиа страстно залагаше на това; щеше да му спести огромни усилия. Не че бягаше от работа. Въпросът бе, че трябва да се действа бързо.