15:34:11
Една минута. Огледа още по-внимателно екрана, взирайки се в лицата на всички минувачи. След няколко секунди видя един мъж да се доближава до камерата. Косата му бе разрови на, нуждаеше се от бръснене, гледаше уморено и по лицето му се четеше израз на безпокойство.
— Ах, копеле! — възкликна внезапно той. — Пипнах те! Беше Филипе Мадурейра.
Видя го как пъхна картата в процепа, набра пинкода, избра желаната сума, видя отказа на екрана и със сгърчено от яд изкрещя нещо, което не се чу. Записът нямаше звук, но не бе и необходимо; бе очевидно, че псува банката или онзи, който бе ограничил достъпа до собствените му пари.
— Май си я закъсал, а? — усмихна се Декарабиа, развеселен от реакцията на мъжа на екрана. — Това е нищо в сравнение с онова, което те очаква, глупако!
Видеото показваше как Филипе, разочарован, прибира картата и се обръща. Хакерът внимателно проследи движенията му. Мишената тръгна надясно и вдигна качулката си, после се облегна на стъблото на една липа и погледна часовника си, сякаш чакаше някого. След минути започна да крачи нервно насам-натам. От време на време уморено свеждаше глава, поглеждаше часовника си и отново започваше да дебне наоколо.
Поведението му предизвика доволна усмивка по лицето на Декарабиа.
— Чакаш някого…
Филмчето за интервала между три и четири часа следобед свърши, без да се случи нищо интересно. Неканеният гост отвори записа за следващия час и се загледа в екрана. Филипе продължаваше да стои на сянка под липата, очевидно чакайки някого, обзет от някаква смесица от спокойствие и нетърпение — същото чувство, което в момента заливаше и Декарабиа. Но какво можеше да направи? Трябваше да гледа видеото в реално време, за да хване най-важния момент. Очакването на мишената все някога щеше да приключи и да реши всичко; копнееше кадрите да бъдат достатъчно подробни и да му предоставят онова, от което се нуждаеше.
16:08:28
Чакането се проточи. Минувачи, коли, мишената, облегната на дървото, клиенти, които един след друг се отправяха към банкомата, за да изтеглят пари или да извършат друга операция. Всичко се повтаряше в неописуема монотонност, която караше натрапника постоянно да се прозява и да пие повече кафе, за Да пребори съня.
16:27:03
Изведнъж видя как Филипе се изстреля от мястото си и се отправи с бърза крачка към един мъж, който бе слязъл от автобуса. Мишената дръпна непознатия за ръката, онзи се обърна и след известно колебание разпозна човека, който го бе спрял, като го заговори. Декарабиа кликна няколко пъти върху екрана, за да увеличи изображението. Видя как двамата мъже се обръщат и се отправят към вратата на жилищна сграда. Непознатият пъхна ключа в ключалката, вратата се отвори и двамата изчезнаха вътре.
— Пипнах те! — зарадва се той и стана да се пораздвижи след продължителното наблюдение. — Пипнах те, кучи сине!
Получи се по-добре, отколкото бе очаквал. Не само бе видял човека, с когото мишената се бе свързала, но и видя накъде се бяха отправили; със сигурност мястото, където търсеният от него мъж се криеше.
Какво повече можеше да иска?
Впери поглед в монитора и започна да изучава кадрите, които бе записал, от момента, в който Филипе Мадурейра бе спрял непознатия, до мига, в който двамата изчезнаха във входа на сградата. Увеличи резолюцията на лицето на спътника на Филипе и внимателно го разгледа.
— Кой си ти? — попита той шепнешком, с очи, вперени в това лице. — Кой си ти?
Не се съмняваше, че скоро щеше да узнае отговора.
XIX
Отбиха на ъгъла при сервиза да вземат Алешандре. След това преминаха по улиците на Коимбра и завиха там, където една табела със сини букви и линии сочеше магистралата, водеща към Лисабон.
Зад волана Томаш мълчеше; вниманието му бе приковано в пътя, а умът му си припомняше случилото се през последния час в клиниката, където бе настанена майка му.
— Готина мацка, а?
Въпросът на Филипе, зададен с провокативен тон, наруши тишината във фолксвагена.
— Коя?
Приятелят му се разсмя.
— Не се прави на ударен, Казанова! — пошегува се Филипе, споменавайки стария му прякор от гимназията. — Ясен си ми като бял ден.
Шофьорът не отмести поглед от шосето.
— За какво говориш?
— За директорката, за кого друг? — Присви очи, сякаш си припомняше нещо. — Как се казваше? Мария… Мария… — Очите му блеснаха. — Флор, нали? Мария Флор. — Предизвикателно повдигна няколко пъти вежди. — Страшно парче!