Филипе отново се обърна към Алешандре.
— Виждате ли? — попита той. — Това означава, че седемдесет процента от португалците живеят от парите на данъкоплатците. Държавни служители, пенсионери, безработни, социално слаби, болни, многобройните партийни членове и всички, които получават някаква субсидия или социална помощ.
— И какво?
— Какво ли? Знаете ли каква част от държавните пари харчи държавата за заплати на служители и социални помощи? — Направи драматична пауза, преди да разкрие сумата. — През 2010-а тези разходи възлизаха на 96 %.
— Деветдесет и… — Алешандре зяпна. — Но това…това са почти всичките пари!
— Правилно! На практика всички пари от данъците, събирани в Португалия, се харчат за заплати, пенсии и субсидии за хората, които живеят на гърба на държавата.
— Ами строителните работи, финансирани от държавата? Магистрали, болници, училища… всички останали разходи? Откъде пари за тях?
— От бъдещето — отвърна Филипе, — Чрез ПЧП, които поемат финансирането на обектите за едно бъдеше, което е тук, или с пари назаем отвън — друго бъдеще, което също чука на вратата, тъй като в момента плащаме тези заеми с непосилни лихви. Нетният външен дълг на страната нарасна от около 40 % от БВП през 2001 — ва до 110 % десет години по-късно, когато дойде МВФ — среден ръст с дванадесет милиарда евро на година. Тоест Португалия започна да се издържа с пари, които не идват от производството. Затова казваме, че живеем над възможностите си. Средствата, които държавата печели от данъци, отиват за заплати и социални помощи. Не остава нищо.
Все така взрян в пътя, Томаш тъжно поклати глава.
— Виждате ли какъв е филмът? — попита саркастично той.
— Не намаляват разходите, за да не загубят избиратели…
— Това е очевидно. Държавната партия е могъща, драги. Управляващите и опозиционните партньори са напълно наясно с тази нестабилна ситуация, не се съмнявайте. Проблемът е, че всички искат да спечелят изборите, а както знаете, орязването на разходите не носи вот на никого. След като държавната партия представлява шест милиона гласа, този, който даде повече пари на държавните храненици, печели повече гласове. Така се оказваме в една разходна спирала, от която няма изход.
При тези думи Алешандре стана нетърпелив.
— Неолиберални приказки! — отбеляза Алешандре. — Тези пророчества не помагат на никого, просто отразяват „икономизираната“ визия за нещата.
Забележката разсмя Филипе.
— Типично за човек, който живее благодарение на държавната партия — изтъкна той. — Винаги когато някой се осмелява да прави сметки и да твърди, че нещо е икономически несъстоятелно, веднага е наричан „неолиберал“, „песимист“ и „апокалиптичен пророк“, „привърженик на икономизма“, който „не храни никакви надежди“. — Прекъсна мисълта си, за да уточни: — Под „привърженик на икономизма“ да се разбира човек, който знае да събира числа и осъзнава, че реалността не се издържа от фантазии, естествено, а „храня надежди“ означава „храня илюзии“. — И продължи: — Какво направиха нашите забележителни лидери, когато се сблъскаха с тежката и неприятна действителност на цифрите? Те казаха: Има живот и отвъд бюджета! По този начин подцениха проблема и измъкнаха килимчето изпод краката на онези, които се опитваха да се справят с него. Тази логика достигна кулминацията си през 2009-а след финансовия колапс в Америка, когато правителството малко преди изборите намали ДДС и увеличи заплатите в държавния сектор с близо три процента.
— Така беше — спомни си Томаш. — Спечелиха изборите.
— И как не? Печели този, който угажда на държавната партия. — Прочисти гърлото си. — Проблемът е, че икономиката не може да понесе всички тези популистки маневри. В продължение на десет години до 2011 — а, когато МВФ стъпи в Португалия, за да сложи край на пиршеството, социалните разходи нараснаха с повече от два процента, докато БВП се увеличи само с…
— Нула цяло и три процента — допълни историкът. — Да, вече го каза.
— Това несъответствие между значителното нарастване на социалните разходи и нищожния ръст на икономиката не е за подценяване, приятели.
— Разбира се, че не — съгласи се Томаш. — Само наличното богатство може да бъде разпределяно. Ако няма пари, не може да се харчи. Очевидно е.
— Очевидно е за теб и за всеки, който спре за момент и се замисли за нещата, но явно не и за гениите, които ни управляват вече толкова години. Знам, че много хора изпитват огромни трудности и наистина имат нужда от помощ, но социалната държава не се гради върху добрата воля на икономиката. За да разпределяш богатство, първо трябва да го създадеш. Оказва се, че социалните разходи са се увеличили средно седем пъти в сравнение с тези при икономическото развитие между 2001-ва и 2011-а; така се подрива контролът върху държавния дълг, а тези уникални мозъци не бяха способни да разберат, че са ни повели към хаос. Португалската икономика не само не може да поеме тези разходи, те на практика я унищожават. Тъй като бе необходимо да се печелят гласове на всяка цена, държавната партия беше захранвана с все повече пари. Това наложи увеличаване на данъците, които нараснаха до такава степен, че станаха най-високи в Европа спрямо средния доход на населението. Така бяха погубени и докарани до фалит фирмите, които правеха пари, а това увеличи броя на безработните и заетите в държавната партия. Възникна необходимост от по-високи данъци, което още повече задуши икономиката и принуди още фирми да фалират, те изпратиха нови работници в бюрото по труда и така всичко се завъртя в един порочен безкраен цикъл.