— Вината за това не е само на политиците — отбеляза Томаш.
— Вината е на всеки един от нас, който отказва да има деца. Копаем собствения си гроб.
— В последна сметка истинските виновници за всичко, което се случва, сме ние самите — съгласи се Филипе. — Ние гласуваме за политици, които увеличават разходите, ние сме тези, които цял живот протягат ръка към държавата, ние не можем да гарантираме смяната на поколенията и създаваме бъдещо общество от старци.
— Понякога имаме склонността да забравяме откъде е тръгнало всичко и това ни вреди — каза историкът. — Трябва да имаме предвид, че предпоставките на социалната държава са се формирали през 50-те години на миналия век, във време, когато хората в пенсионна възраст са били малко и средната продължителност на живота е била шестдесет и пет години. Тази възраст се установила като пенсионна, основавайки се на убеждението, че малцина ще живеят повече. Но с подобрението на условията за живот и напредъка на медицината продължителността на живота се увеличава. От 1960-а година до днес в Португалия тя е нараснала с 15 %. И в същото време раждаемостта е намаляла. С обръщането на полово-възрастовата пирамида системата е заплашена от колапс.
— Според стария икономически постулат — каза Филипе — нежизнеспособното не бива да се подкрепя.
Томаш отмести поглед от шосето и се взря в лицето на пътника на задната седалка, отразено в огледалото за обратно виждане.
— Ето защо орязват пенсията на майка ми, разбирате ли?
Старият му приятел от гимназията насочи пръст към него.
— За майка си ли се тревожиш? — попита учудено той. — Трябва да се притесняваш за себе си! И за мен също. — Махна назад към Алешандре. — И за него. Майка ти все още има хора, които изкарват някакви пари за пенсията й, макар и орязана, както е в момента. Днес пенсионерите се оплакват от съкращенията, които са наистина сериозни и жестоки, но това, през което те минават, е нищо в сравнение с онова, което чака нас. През 1960-а на всеки двадесет и седем пенсионери се падат сто младежи, днес на сто младежи има близо сто и тридесет пенсионери. Кой ще работи, за да плаща пенсиите ни, когато достигнем пенсионна възраст и половината население ще е застаряващо като нас? Кой?
— Само масовата имиграция може да ни спаси — отвърна Томаш. — В противен случай…
— Само имиграция — съгласи се Филипе, кимайки с глава.
— Въпреки че, разбира се, тези, които имат интерес да идват в страната ни, са ниско образовани имигранти. Хубаво е да имаме предвид, че те изкарват малко пари. — Взря се в дърветата, които растяха край банкета.
— Важното, драги, е да разберем, че в момента не сме в състояние да се преборим с дефицита с помощта на икономически растеж. В този случай може да се справим само чрез намаляване на разходите и структурни реформи, които са рестриктивни, но рано или късно ще ни направят конкурентоспособни. Скандинавските страни и Германия, които произвеждат много повече блага от нас и имат по-висока раждаемост, вместо да се впуснат в сладки, но безполезни приказки за икономически растеж, вече направиха сериозни съкращения в социалната сфера и заплатите. Опасявам се, че това е и нашият път.
Този анализ беше мрачен, но Томаш не изглеждаше потиснат. Всъщност вече имаше други тревоги. Забеляза изхода за бензиностанцията на Помбал, рязко завъртя волана и слезе от магистралата.
Стрелката на горивото беше стигнала дъното, също като икономиката.
XX
Обади се два пъти по телефона и фактът, че никой не отговори, беше ясен знак, че апартаментът е празен. До същото заключение стигна и след двучасово наблюдение на сградата. Декарабиа сръчно завъртя шперца в ключалката и вратата на апартамента на втория етаж вляво се отвори с метално изщракване.
— Поща! — извика той, докато надничаше през вратата към вътрешността на жилището. — Има ли някого вкъщи?
Както се очакваше, никой не отговори. Зададе въпроса само като допълнителна предпазна мярка. Убеден, че няма да има изненади, неканеният гост затвори вратата след себе си и започна да оглежда апартамента. Подходи методично, като започна от хола и завърши претърсването с баните. Личеше си, че се намира в ергенско жилище, лишено от творческото докосване на женската ръка. Нямаше цветя, нито украшения, ако не броим няколко сувенира от пътувания, най-различни старинни предмети, един тибетски Буда върху колона, една плочка с йероглифи, поставена на лавицата, ръкопис със символи на иврит, закачен на стената, бумеранг на австралийски аборигени върху плота и ваза, пълна с антични римски монети.