Беше готов.
XXI
Вратата за гаража се отвори с електрическо жужене. След като оставиха Алешандре на „Кампо Пекено“, Томаш и Филипе се прибраха вкъщи. Синият фолксваген слезе по рампата и паркира, както обикновено, на мястото, отредено за собственика на апартамента на втория етаж вляво. Историкът се увери, че не е забравил нищо в колата, заключи я и поведе госта си по коридора, който водеше до вътрешната врата към стълбището на сградата.
Натисна дръжката, но вратата не се отвори.
— По дяволите, заключена е — каза ядосано той. — Забравил съм ключа вкъщи…
— И какво ще правим?
Домакинът нервно въздъхна, опитвайки се да запази спокойствие, вместо да се ядосва; не се бе случило нищо страшно, естествено, но защо трябваше да се връщат навън и да обикалят?
— Трябва да излезем през портала и да влезем през главния вход — каза той примирено и направи знак на приятеля си да го последва. — Хайде.
Върнаха се по коридора и се отправиха към вратата на подземния гараж. Томаш натисна ключа и вратата отново се отвори. Излязоха на тротоара и се отправиха към главния вход на сградата. Историкът хвърли поглед към приятеля си и видя, че отново стиска хартиения плик.
— Виж ти — пошегува се той, — да не би животът ти да зависи от тези хартии?
— Това са документите, които подготвих — обясни Филипе.
— Не мога да се разделя с тях.
— Какви документи?
— Информация, свързана с делата, в които се замесих.
— Затова ли бягаш?
Лицето на приятеля му помръкна, сякаш върху него внезапно се бе спуснала сянка.
— И затова — отвърна лаконично, със загадъчен тон. — Не само, но и заради това.
Томаш реши да не задава повече въпроси; щом приятелят му от гимназията не разкриваше почти нищо за обстоятелствата около гостуването си, значи, имаше основателна причина да постъпва така. Томаш трябваше просто да му помогне, щом се нуждае от него, и да вярва, че няма да се забърка в неприятности, макар че за втората част не бе толкова сигурен. Беше очевидно, че Филипе е тук, защото има проблеми. Как би могъл да е сигурен, че това няма да засегне и него самия? Всъщност нямаше гаранция. Надяваше се само всичко да е законно и неговият приятел да не е ограбил или убил някого. Тази мисъл го накара да настръхне, но той бързо я прогони. Вярваше, че Филипе не е извършил престъпление. И все пак, ако е така, защо се крие, а не се обърне към полицията? Като се замисли човек, изглежда странно, нали? Щом всичко е законно, защо не потърси помощ в полицията?
— Простете, господине, дали…
Възрастна жена с интелигентно лице, чиято глава бе увита в шал, сякаш искаше да се скрие от хората, го бе заговорила плахо с протегната ръка и мънкаше нещо, което Томаш не разбра.
— Моля?
— … за храна и…
По лицето на жената се стичаха сълзи и тя дори не можа да довърши думите си. Наведе глава и бързо се отдалечи, засрамена. Слисан и неспособен да реагира, историкът гледаше след нея. Докъде са стигнали нещата, помисли си той шокиран; дори интелигентни наглед хора просят милостиня. Жената, която вървеше по улиците и молеше хората за помощ, можеше да бъде неговата майка или леля. Неудобството и ужасът го накараха да вдигне очи към прозореца на апартамента си, инстинктивно дирейки закрилата на дома.
Спря се пред входа на сградата.
— Странно — промълви той, като присви очи. — Много странно наистина…
— Какво? — попита приятелят му. — Случило ли се е нещо?
Томаш продължи да се взира в прозореца на хола на апартамента си.
— Преди да изляза, винаги дърпам пердетата, за да влиза слънце и да изглежда, че има някой вкъщи — обясни той. — А сега са спуснати…
— Може би си забравил да ги дръпнеш…
— Не, не съм забравил — отвърна убеден историкът. — Дръпнах ги, а сега са спуснати.
Двамата стояха неподвижно пред входа на сградата, загледани в прозореца на втория етаж, и трескаво обмисляха последствията от откритието си. Преди да излязат, завесите бяха дръпнати, а сега ги виждаха спуснати. Щом Томаш не ги беше забравил, как биха могли да си обяснят това?
Пердето помръдна.
— Там има някой! — извика смаяно Томаш. — Видя ли? Има някой!
Объркани, двамата приятели се спогледаха. След кратко колебание Филипе хукна към улицата.
— Бягай! — извика той. — Бягай!
В началото историкът се поколеба. В дома му имаше неканен гост, а той просто да избяга? Приоритетите му се струваха разменени, но предупреждението на приятеля му и странните обстоятелства, при които той се бе появил, му дадоха да разбере, че нещо не беше наред. Щом Филипе му казваше да бяга, със сигурност имаше основателна причина за това. Може би трябваше да последва съвета му.