Затича се, отначало предпазливо, тъй като не бе сигурен дали не се е наранил при катастрофата, но когато се увери, че е добре, хукна по-бързо към кея с корабчетата на няколкостотин метра по-нататък. Видя Филипе, смаян, вцепенен и объркан, и посочи към корабчето, което се готвеше за отплаване.
— Хайде! — каза той. — Бързо!
— Но… но… нямаме билети.
Ако не тичаше, Томаш щеше да извърти очи. Кой, по дяволите, би помислил да си купува билети в такъв момент? Ако се наложи да платят глоба, ще го направят! Какво е една глоба пред въоръжен мъж, който ги преследва, за да ги убие?
— Тичай!
Гомаш го дръпна за ръката, но в същия миг усети, че приятелят му пада.
— Ах…
Чу изстрел и разбра, че Филипе е прострелян; както винаги, куршумът бе по-бърз от гърмежа, произведен от пистолета.
— Филипе! — извика Томаш, напрягайки всички сили, за да го накара да се изправи. — Ставай!
Надигна главата му и я извъртя, за да види лицето му. Беше блед, зениците му потрепваха като стрелката на компас, изгубила севера, но все пак не бе изпуснал скъпоценния си плик. Сигурно е нещо важно, помисли си Томаш, изумен от настойчивостта, с която приятелят му стискаше хартията. Надникна и видя петно кръв, което се разширяваше и започваше да се стича по гърба му. Беше прострелян там.
Вдигна глава и се огледа. В далечината видя мъжа в черно, който се бе изправил и вървеше към него. Май влачеше левия си крак, но това не го бавеше особено. Погледна встрани и си даде сметка, че корабчето ще потегли всеки момент. Приятелят му продължаваше да лежи на земята и скоро щеше да загуби съзнание. Спешно се нуждаеше от лекар. Какво да прави? Помисли си, че трябва да потърси помощ, но си спомни, че мъжът с пистолета се приближаваше бавно, но сигурно към тях. Немислимо беше да останат на брега. Пое си дълбоко дъх и вдигна Филипе с усилието на щангист на олимпийски финал.
Приятелят му се оказа доста тежък, не беше чудно, че не е във форма. Сигурно се тъпчеше като прасе, лакомникът. Клатушкайки се като пияница, тъй като тежестта в ръцете му ограничаваше движенията му, Томаш се завлече до кея и с последни сили успя да скочи в корабчето.
Вече бяха отплавали за Касиляш, когато на борда разбраха, че гърбът на единия от двамата пасажери, качили се последни — този, който изглеждаше заспал, бе целият в кръв. Хората от екипажа искаха да се върнат; и дума не можеше да става да продължат курса в подобна ситуация, но Томаш им обясни, че не трябва да го правят — приятелят му бе прострелян, а нападателят ги чакаше на кея. Да ги върнат там, означаваше да ги предадат на убиеца.
Хората от екипажа го изслушаха недоверчиво: историята приличаше на плод на богато въображение, на епизод от американски филм, но състоянието на ранения и петното кръв на палубата бяха доказателство, че наистина се бе случило нещо ужасно, и в последна сметка все пак се съгласиха да продължат.
Капитанът се прибра в кабината и след секунди гласът му се разнесе от високоговорителите на корабчето.
— Уважаеми пасажери, моля за вашето внимание — започна той. — Ако на борда има лекар, моля спешно да се яви при екипажа. Благодаря.
В началото никой не помръдна; почти бяха загубили надежда, че сред пасажерите на корабчето има лекар, когато една госпожа на средна възраст си проправи път между хората и се приближи до мястото, където бяха Томаш с двама моряци и Филипе, положен в краката им.
— Казвам се Авелина и съм медицинска сестра в болницата „Санта Мария“ — представи се тя. — Тъй като очевидно сред нас няма лекар, може би аз ще успея да помогна.
Предложението й веднага бе прието. Авелина коленичи до ранения и смръщи чело, като видя тейзъра, затъкнат в колана на мъжа, но не каза нищо. Разряза ризата му с ножица и откри потъналия в кръв гръден кош. Поради липса на преварена вода тя поиска минерална и изми гърба на Филипе. Над кръста имаше малка потъмняла дупка, очевидно бе входната рана от куршума. Жената внимателно я прегледа, след което огледа главата и безизразните очи на пациента.
— Е, сестра? — попита нетърпеливо Томаш. — Какво мислите?
Авелина въздъхна.
— Имам няколкомесечен стаж в травматологията преди години, но днес работя в педиатричното отделение — обясни тя. — Затова мисля, че не е разумно да поставям диагноза…
Извинението не бе приемливо за историка.
— Добре, но как ви се струва? Ще оцелее ли?
Медицинската сестра прехапа устни, отказвайки да изрази позиция, но същевременно разбираше, че трябва да каже нещо.
— Роднина ли сте?
— Не, приятел — отвърна припряно той с тон, който издаваше раздразнението му. — Кажете какво става!