— Не — прошепна той. — Трябва да тръгнеш веднага.
— Не говори глупости. Никъде няма да ходя.
— Трябва… да тръгваш. — Пое си дълбоко дъх, сякаш не му достигаше въздух. — Те… те ще дойдат за нас… за теб. Ако останеш, ще те хванат. Не разбираш ли?
— Не се тревожи за това — успокои го Томаш. — Ще отида в полицията и тези типове няма да посмеят да…
Раненият отново разтърси глава.
— Полицията няма да стори нищо — каза на един дъх той. — Онези са прекалено могъщи. Единствената… единствената ти възможност е да тръгнеш веднага. Ако ли не, ще те убият.
— Какво говориш!
Гърдите на Филипе трескаво се надигаха, едва си поемаше дъх.
— Има един човек, който може да ти помогне. — Той замълча, за да събере сили. — Казва се Ракел… Ракел де ла Конча. Работи за Интерпол в Мадрид. — Погледът му попадна върху хартиения илик. Номерът й е в плика. — Опита се да се усмихне. — Сигурен съм, че ще я харесаш. — Нова пауза. — Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд. — По устните му пробягна лека усмивка, която веднага изчезна. — Не се доверявай на никого, чуваш ли? На никого. — С мъка си пое дъх и издиша. Но на нея… на нея можеш да вярваш. — Отново замълча. — Трябва да намериш дивидито и да го занесеш в Международния наказателен съд. Това е изключително важно за… за…
— Ще отидем двамата при твоето момиче.
Зениците на Филипе трептяха, сякаш всеки момент щяха да загубят връзка с действителността.
— Вземи документите, които са в плика, и ги прочети — повтори той. — Вземи и… тейзъра. Може да ти потрябва.
Ще отидем двамата, казах ти. Няма да те изоставя.
— Трябва да тръгваш настоя раненият. Не можеш да останеш тук. Те ще дойдат и…
— Нима си мислиш, че ще те оставя да ги чакаш сам? Шегуваш се!
Лицето на Филипе внезапно се оживи и той се взря в приятеля си от гимназията.
— Имаш мисия, войнико! — извика той; тонът му бе неочаквано твърд. — Изпълни я!
Командата накара Томаш да си спомни тяхната игра като момчета. В онези времена съществуваше негласно споразумение: след тези думи няма връщане назад. Щом думите бяха изречени, задачата беше поставена. Естествено, това беше идея на хлапаци, които си нямаха друга работа; нещо, което в сложния свят на възрастните нямаше никакво значение, но…
— Къде да намеря прословутото дивиди?
Раненият се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. С последни сили той погледна към плика в ръцете на стария си приятел от гимназията и с трепереща ръка, която едва движеше, посочи написаното от едната страна.
GOsanSEC
OTat+&AR
HERTATO.
OVSANSMB
В следващия момент ръката му се отпусна на пода и погледът му угасна. Осъзнавайки, че бе останал сам, Томаш преглътна сълзите си. Очите на Филипе Мадурейра бяха застинали, изпразнени от смисъл, втренчени в безкрая със стъкленото изражение на човек, който се бе простил с живота.
Томаш нежно затвори очите му, докосвайки го за последен път. След това вдигна плика и тейзъра от пода и се надигна бавно с безмълвна почит. Изправи се и верен на ритуала им от младостта, докосна слепоочието си, отдавайки чест, както правеше винаги, когато играеха на загадки през дългите летни ваканции.
— Слушам, капитане.
XXIV
Тих брътвеж изпълваше залата, където мъже в костюми и вратовръзки очакваха началото на събранието. Някои се смееха, други седяха със сериозни изражения, трети преглеждаха документи. Седнал по средата на овалната маса, Магус погледна часовника си. Беше три и двадесет и пет следобед; след пет минути щеше да обяви официално началото на срещата.
Усети нечия ръка върху рамото си и се обърна да види кой го търси.
— Извинете — каза любезно неговият доверен човек. — Има обаждане за вас.
Магус посочи черния телефон на масата пред него.
— Прехвърлете го.
Подчиненият деликатно му направи знак с очи.
— Страхувам се, че мястото не е подходящо за този разговор — обясни той. — Ако позволите, бих ви посъветвал да приемете обаждането в звукоизолираната зала. Ще говорите по-спокойно.
— Защо? Случило ли се е нещо?
Мъжът заговори тихо, почти шепнешком.
— Обаждането е от… Лисабон.
Магус веднага разбра посланието.
Изправи се веднага и забързано напусна заседателната зала, придружен от доверения си човек. Двамата минаха по коридора към асансьорите. Без да си кажат и дума, се качиха два етажа по-нагоре и тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до залата, където никакъв звук не можеше да бъде прихванат от недискретни уши. Е