— Чудесен материал!
— Махни си лапите оттам, cabron — извика испанката, опитвайки се да го удари с лакът. — Как се осмеляваш да ме докосваш с мръсните си ръце!
Мъжагата хвана ръката й и я изви назад, но Декарабиа го спря.
— Остави я! — нареди той. — Първо да свършим работа, после си играйте.
Партньорът му задържа ръката на Ракел, докато се чудеше дали да се подчини, или да пренебрегне заповедта, но накрая я пусна. Блъсна я към стената и притисна тялото си към нейното, приближавайки устата си към ухото й.
— Когато това приключи — зашепна той през зъби с предизвикателен тон, — ще те накарам да виеш от удоволствие, красавице…
След като бяха обезоръжени и оставени на неговата милост, Декарабиа им направи знак да се обърнат и им посочи дивана. Те седнаха покорно на указаното място. Томаш с горчива ирония осъзна факта, че за втори път се настанява на този диван с оръжие, насочено към главата му. Беше невероятно как подреденият му живот само за един ден се бе превърнал в холивудски филм.
Декарабиа пристъпи напред и застана пред историка. Наведе се към него и се взря настойчиво в очите му.
— Помниш ли ме?
Томаш разгледа лицето, което го наблюдаваше, и изведнъж му просветна.
— Ти си стрелецът! — възкликна той, ужасен. — Мъжът, който ни преследва в Лисабон и уби… уби…
— … твоето нахално приятелче — усмихна се Декарабиа. — Да, аз съм. Радвам се, че не си ме забравил.
— Ах, ти, кучи…
Задавен от ярост, по средата на ругатнята Томаш не се сдържа и замахна с юмрук към похитителя си, но Декарабиа вдигна ръка и парира атаката. В следващия момент го удари с опакото на ръката, с която държеше беретата. Ударът бе толкова силен, че главата на португалеца се блъсна в стената.
— Приятелчето ти трябваше да се държи добре — изръмжа тихо нападателят. — Криеше нещо, което не беше негово, а това не е редно. — Той отново се наведе над жертвата си, която изглеждаше зашеметена. — Къде е дивидито?
Томаш искаше да се свие, за да се защити, но гордостта му бе по-силна. Все още замаян, той срещна погледа на противника си.
— Нямам никакво дивиди — процеди той предизвикателно. ~ Освен ако не говориш за последния филм на Стивън Спилбърг „Идиоти по следите на изчезналия диск“.
Без да изпуска жертвата си от поглед, оглеждайки я отгоре до долу, Декарабиа бавно се изправи. Лицето му се изкриви в цинична усмивка, в която нямаше хумор, а само презрение.
— Много си духовит, нали? — подхвърли арогантно той. — Да видим дали ще продължиш да се смееш.
Направи стъпка встрани, с рязко движение сграбчи Ракел за косата и я дръпна силно.
— Aу, cono! — извика тя от болка. — Пусни ме!
Декарабиа бръкна в задния си джоб и извади швейцарско ножче. Приближи го до жената и го отвори, притискайки острието до лицето й.
— Сега ще нарежа това прелестно лице — заяви той, плъзгайки острието по зачервената кожа на жертвата си. — След това ще я одера жива, много бавно, парче по парче, а ти ще гледа шоуто. ~ Той повдигна вежди и се изсмя тихо. — Ще бъде забавно…
При вида на Ракел в ръцете на нападателя с нож, който танцуваше по лицето й, Томаш си даде сметка, че трябва да отстъпи. Нима не бе видял как същият този човек убива хлaднокръвно полицай в центъра на Лисабон посред бял ден? Вече знаеше, че е способен на всичко.
Пое дъх дълбоко и примирено сведе поглед.
— Какво искате да знаете?
Въпросът накара Декарабиа да се усмихне, този път искрено; бе спечелил раздаването. Прибра острието, но задържа ножчето до лицето на испанката.
— Къде е дивидито?
— Не знам.
Усмивката на нападателя изчезна; с едно движение на пръстите си той отново извади острието и го приближи до жертвата.
— Грешен отговор — изръмжа той. — Ще те попитам отново: къде е дивидито?
— Филипе го е скрил — заговори бързо историкът, за да избегне най-лошото. — Не знам къде, но той… той ми остави следа.
— Следа?
— Една шарада, която да разгадая. В нея се крие информацията, която трябва да ме отведе до диска.
Декарабиа го изгледа объркано, сякаш не схващаше смисъла на чутото.
— Защо, по дяволите, ще ти оставя шарада? Защо не ти е казал направо къде е?
— Страхуваше се, че сведенията може да попаднат в лоши ръце — отвърна португалецът. — Като момчета обичахме игрите със загадки и вероятно му се е сторило добра идея да скрие по този начин местонахождението на диска. Знаел е, че само аз ще мога да разгадая шарадата.
По лицето на Декарабиа заигра иронична усмивка, докато обмисляше онова, което току-що бе чул.
— Всичко това е толкова невероятно, че като нищо ще се окаже истина — отбеляза той. — Къде е шарадата?