Затова веднага разбрах защо Александър Иванович се стреми да прави всичко със собствените си ръце — и да мие, и да пере, и да раздава обяда, и да мери температурата.
Тази универсалност непременно е трябвало да превърне Александър Иванович в ценен човек за Калембет, за всеки завеждащ отделение от затворниците. Но тук работата беше само в анкетата, в първородния грях. Още първият лекар от битовите, не толкова зависим от работата на Александър Иванович, колкото Калембет, изпрати Александър Иванович в мината, където той умря, тъй като до Двайсетия конгрес имаше още доста време. Навярно е умрял като праведник.
Точно това представляваше основна опасност за много умиращи „пътници“ — неподкупността на Александър Иванович, неговата зависимост от собствената му история на болестта. От първия си ден тук, както винаги и навсякъде, Александър Иванович заложи на началството, на изпълнителността, на честността в основното занимание на Александър Иванович, в издирването на човешки изпражнения на двеста дизентерийни пациенти.
Александър Иванович беше опора на лекарската работа в дизентерийното отделение. И това го разбираха всички.
Регистрационната шперплатова дъска беше разчертана на квадратчета според количеството посерковци, нуждаещи се от контрол. Никакъв криминален, пристигнал в болницата на модната вълна на дизентерията, не би могъл да подкупи Александър Иванович. Александър Иванович непременно би донесъл за това на началството. Не би послушал гласа на страха. Александър Иванович имаше собствени сметки за разчистване с криминалните още от времето на работата в мините, в забоя. Но криминалните подкупват лекари, а не санитари. Заплашват лекарите, а не санитарите, още по-малко пък онези санитари, които са взети от редиците на болните и пребивават по линия на „историята“.
Александър Иванович се стремеше да оправдае доверието на лекарите и държавата. Бдителността на Александър Иванович не се отнасяше до политически материали. Александър Иванович педантично изпълняваше всичко, което се отнасяше до контрола върху човешките екскременти.
В потока симуланти (симуланти ли бяха?) от дизентерия беше крайно важно да се контролират ежедневните „изпражнения“ на болния. Какво още? Безкрайната умора? Рязкото изтощение — всичко това беше извън бдителността не само на санитаря, но и на завеждащия отделение. Само лекарят беше длъжен да контролира „изпражненията“ на болния. Всеки запис „по препредадени думи“ в Колима е съмнителен. И понеже центърът на центровете на дизентерийния пациент са червата, беше извънредно важно да се види истината, ако не на живо, то чрез доверено лице, чрез личен представител във фантастичния свят на колимското арестантско подземие, в преиначената светлина на прозорците от стъкло от бутилки — да се постигне истината поне в нейния груб, приблизителен вид.
В Колима са разместени мащабите на понятията и оценките, а понякога са и преобърнати нагоре с краката.
Александър Иванович беше призван да контролира не оздравяването, а лъжата, кражбата на леглодни от благодетеля — държавата. Александър Иванович се смяташе за късметлия с това, че води на отчет изпражненията в дизентерийната барака, а доктор Калембет — действителният лекар, а не доктор, както и символичният доктор, доктор Лебедев — би приел за късмет това да брои говната, а не да търкаля количката, както му се е случвало и на него, и на всички интелигенти, всички „Иван Ивановичи“, всички „счетоводители“ — без изключение.
Макар че Пьотр Семьонович Калембет беше професионален лекар и дори професор от Военно-медицинската академия, през 1943 година той сметна за голям късмет това, че записва „изпражненията“ в историята на болестта, а не пуска от клекалото собствените си „изпражнения“ за изчисление и анализ.
Чудесната шперплатова дъска е основен документ на диагностиката и клиниката в дизентерийното отделение „Беличия“ — тя съдържаше списък на всички посерковци, който непрекъснато се променяше.
Имаше правило: през деня изхождането да е само пред очите на фелдшера. Неочаквано се оказа, че фелдшер, или по-точно изпълняващият длъжността фелдшер, е ангелоподобният доктор Лебедев. Александър Иванович през това време подремваше, за да дойде внезапно на себе си в бойна поза, готов за нощни сражения с посерковците.