Ето каква истинска държавна полза може да донесе един обикновен шперплат, ако е попаднал в добродетелните ръце на Александър Иванович.
За съжаление той не доживя Двайсетия конгрес. Не го доживя и Пьотр Семьонович Калембет. След като излежа десет години и се освободи, заемайки поста на началник на санитарния отдел на някакво отделение, Калембет усети, че нищо не се е изменило в съдбата му, освен названието на длъжността му — безправността на бившите затворници биеше на очи. Както и всички останали порядъчни колимчани, Калембет нямаше никакви надежди. Положението не се промени и след края на войната. Калембет се самоуби през 1948 година в „Елген“, където беше началник на санитарната част — вкарал си морфин във вената и оставил бележка със странно, но напълно Калембетово съдържание: „глупаците не ме оставят на мира“.
И Александър Иванович умря като пътник, без да изкара двайсет и пет годишната си присъда.
Шперплатовата дъска се делеше на вертикални графи: номер, фамилно име. Нямаше ги апокалиптичните графи за член и присъда и това малко ме учуди, когато за пръв път докоснах скъпоценния шперплат, изтрит с нож, изчегъртан със счупено стъкло — графата, която следваше тази за фамилното име, се казваше „цвят“. Само че тук не ставаше дума за кучета, нито за кокошки.
Следващата графа си нямаше име, макар че такова съществуваше. Може би то се е сторило трудно на Александър Иванович, трудно като отдавна забравен или направо неизвестен термин от подозрителната латинска кухня — тази дума беше „консистенция“, но устните на Александър Иванович не можеха правилно да го повторят, за да пренесат върху новия шперплат важния термин. Александър Иванович просто го пропускаше, пазеше го като „едно наум“, и прекрасно разбираше смисъла на отговора, който трябваше да посочи в тази графа.
„Изпражненията“ можеха да са течни, полутечни, оформени, неоформени, кашави… — всички тези немногобройни отговори бяха запомнени наизуст от Александър Иванович.
Още по-важна беше последната графа, която се наричаше „честота“. Съставителите на честотни речници биха могли да си спомнят приоритета на Александър Иванович и доктор Калембет.
Именно честота — един честотен речник на задника — ето какво представляваше тази шперплатова дъска.
Точно в тази графа Александър Иванович пишеше по една чертичка с остатъка от химическия молив и като в кибернетична машина отбелязваше единицата за изпражненоизригване.
Доктор Калембет много се гордееше със своята хитра измислица, позволяваща да се материализира биологията и физиологията, а математиката да нахлуе в чревния процес.
На някаква конференция той дори доказваше, утвърждаваше ползата от своя метод, утвърждаваше своя приоритет; това може да е било развлечение, подигравка над собствената си съдба от страна на професор от Военно-медицинската академия — а може би всичко това е било напълно сериозно северно отклонение, травма, отнасяща се до психологията не само на пътниците.
Александър Иванович ме доведе до дъсченото легло и аз заспах. Спах в забрава, за първи път на колимска земя спях не в бараката, не в изолатора, не в РУР-а.
Почти мигновено — а може и да бяха минали много часове, години, столетия — аз се събудих от светлината на „прилепа“, на фенера, който ми светеше право в лицето, макар че нощите бяха бели и всичко и без това добре се виждаше.
Някой в бял халат, в кожух, наметнат върху халата — Колима е една за всички — ми светеше в лицето. До него се извисяваше ангелоподобният доктор Лебедев, без кожух на раменете.
Нечий глас прозвуча над мен с въпросителен тон:
— Счетоводител?
— Счетоводител е, Пьотр Семьонович — утвърдително каза ангелоподобният доктор Лебедев, онзи, който ми записваше „данните“ в историята на болестта.
С думата „счетоводител“ завеждащият отделението наричаше всички интелигенти, попаднали в тази изтребваща буря на Колима от трийсет и седма година.
Калембет също беше счетоводител.
Счетоводител беше и фелдшерът на хирургическото отделение Лесняк, студент от първи курс на медицинския факултет на първия МГУ, мой московски съгражданин и колега във висшето учебно заведение, изиграл най-голяма роля в моята колимска съдба. Той не работеше в отделението на Калембет. Той работеше при Траут — в хирургическото отделение, в съседната хирургическа палатка — като операционен брат.
Още не се беше намесил в съдбата ми, още не се познавахме.
Счетоводител беше и Андрей Максимович Пантюхов, който ме беше изпратил на фелдшерските курсове за затворници, което и реши съдбата ми през 1946 година. Завършването на тези фелдшерски курсове, дипломата с право да лекувам с един замах даде отговор на тогавашните ми проблеми. Но до 1946 година все още имаше време, цели три години, по мерките на Колима това е вечност.