След двуседмично, ако не греша, лечение и двуседмична незаконна почивка, аз бях изписан от болницата, стоях на изхода от брезентовата палатка и вече си обличах парцалите, с пълно, впрочем, безразличие, но още докато бях вътре, в най-последния момент бях извикан в кабинета на доктор Калембет — в същото заградено място с Мефистофел, където ме беше приел Лебедев.
Дали сам беше замислил този разговор, дали Лесняк го беше посъветвал — не знам. Калембет не беше в приятелски отношения нито с Лесняк, нито със Савоева.
Дали Калембет беше открил в моите гладни очи някакъв особен блясък, който да му е вдъхнал надежда — не знам. Но по време на хоспитализацията моето легло беше на няколко пъти доближавано до различни съседи — до най-гладните, до най-безнадеждните случаи измежду счетоводителите. Така моето дъсчено легло беше поставено в съседство до Роман Кривицки, отговорен секретар на „Известия“, съименник, но не и роднина на известния заместник-министър на въоръжените сили, който беше разстрелян от Рухимов.
Роман Кривицки се беше зарадвал на това съседство, разказа ми това-онова за себе си, но неговата подпухнала, отекла бяла кожа плашеше Калембет. Роман Кривицки умря до мен. Целият му интерес, разбира се, беше в храната, както и на всички нас. Но като още по-отдавнашен пътник Роман разменяше супите за каша, кашата за хляб, хляба за тютюн — всичко това се смяташе в зърна, в щипки, в грамове. Въпреки всичко това бяха смъртоносни загуби. Роман умря от дистрофия. Леглото до мен се освободи. Това не беше обичайното легло, сковано от летви. Леглото на Кривицки беше с пружина, с истинска мрежа, със заоблени боядисани дръжки, истинско болнично легло сред двеста нара. Това също беше каприз на пациента с тежка дистрофия, и Калембет го беше изпълнил. А сега Калембет каза: „Виж какво, Шаламов, дизентерия нямаш, но си изтощен. Можеш да останеш за две седмици като санитар, ще мериш температури, ще развеждаш болните, ще миеш пода. Накратко, всичко това, което прави Макеев, сегашният санитар. Той вече се залежа, прехрани се, и днес го изписваме. Решавай. Не се страхувай, че ще попаднеш на живо място. Много не ти обещавам, но две седмици ще те удържа по «история на болестта».“
Аз се съгласих и вместо мен изписаха Макеев, протежето на волнонаемния фелдшер с фамилното име Михно. Тук вървеше борба, сериозна война за влияние, и фелдшерът-договорник, комсомолецът Михно, си подбираше щат за борба със същия този Калембет. Анкетната същност на Калембет беше повече от уязвима — отбор доносници, оглавен от Михно, имаше намерение да обуздае завеждащия отделението. Но Калембет изпреварващо нанесе своя удар и изписа за мините довереното лице на Михно, битовия Макеев.
Всичко това го разбрах по-късно, а в този момент пламенно се заех да санитарствам. Но не само, че нямах силите на Макеев, ами никакви сили нямах. Бях достатъчно непохватен, недостатъчно почтителен с висшите. С една дума, изритаха ме ден, след като преместиха някъде Калембет. Но през това време — през този месец успях да се запозная с Лесняк. И точно Лесняк ми даде цяла поредица важни съвети. Лесняк казваше: „Опитай се да вземеш направление. Ако имаш направление, няма да те върнат, няма да ти откажат хоспитализация“. С добрите си съвети Борис не разбираше, че аз съм вече отколешен смъртник, че никаква работа, пък дори и най-символичната, от типа на кореспонденциите, или най-здравословната — да събирам плодове и гъби, да подреждам дърва, да ловя риба — дори и без всякакви норми, на чист въздух, вече не може да ми помогне.
Въпреки това Борис правеше всичко това с Нина Владимировна и се учудваше, че моите сили толкова слабо се възстановяват. Нямах сигурните туберкулоза или нефрит, а беше рисковано да чукам на болничната врата с изтощение или с алиментарна дистрофия, понеже можеше да не уцеля и да се озова в моргата, вместо в някоя болница. С огромна мъка успях за втори път да вляза в болница, но все пак успях. Фелдшерът на витаминния пункт — забравих му фамилията — ме биеше и разрешаваше на конвоя да ме бие ежедневно на разводите като мързеливец, кръшкач, скатавка, спекулант, и категорично отказваше да ме хоспитализира. Успях да излъжа фелдшера — една нощ ми закачиха името към чуждо направление, понеже целият ОЛП мразеше фелдшера и всички по колимски се радваха да ме подкрепят, така че аз запълзях към „Беличия“. Шест километра буквално пълзях, но допълзях до приемния кабинет. Дизентерийните палатки стояха празни, и мен ме сложиха в главната сграда, където лекар беше Пантюхов. Всички ние, четиримата нови пациенти, се увихме във всички дюшеци и одеяла — лежахме заедно и заедно тракахме със зъби до сутринта — печките не се палеха във всички отделения. На следващия ден ме преместиха в отделение с печка и там стоях около печката, докато не ме викнеха за инжекция или за преглед, без да разбирам какво става с мен и докато усещах само глад, глад, глад. Моята болест се наричаше пелагра. Та в тази втора хоспитализация се запознах с Лесняк и с главния лекар Нина Владимировна Савоева, с Траут, с Пантюхов — с всички лекари от „Беличия“.