Състоянието ми беше такова, че никой вече не можеше да направи за мен някаква добрина. Беше ми безразлично дали ще ми направят добро или зло. Да се влага дори и капка добрина в моето пелагрено тяло на колимски пътник беше излишна постъпка. Топлината ми беше по-важна от добрината. Но се опитаха да ме лекуват с горещи инжекции — криминалните купуваха инжекции с витамин РР за една хлебна дажба и болните от пелагра разменяха горещите си инжекции за хляб, за обедната дажба от триста грама, и в кабинета за вливане отиваше някой главатар на обирджиите, вместо живия труп. И му биеха инжекцията. Аз на никого не продадох моя витамин РР и всичко ми биеха в собствената ми вена, а не го взимах перорално под формата на хляб.
Кой от всички е прав, кой е виновен — няма аз да съдя. Никого не осъждам — нито продаващите горещите си инжекции живи трупове, нито купуващите ги криминални.
Нищо не се променяше. Не се появяваше желание за живот. Всичко, което ядях, беше сякаш измислено, без апетит изгълтвах всякаква храна.
По време на тази втора хоспитализация почувствах, че кожата ми неудържимо се люспи, кожата на цялото ми тяло ме сърбеше, смъдеше и отлиташе на парцали, дори на цели пластове. Имах пелагра от класически диагностичен образец, бях кавалер на трите „Д“ — деменция, дизентерия и дистрофия.
Не запомних много от тази втора хоспитализация в „Беличия“. Някакви нови познанства, някакви лица, някакви облизани лъжици, ледената рекичка, ходене за гъби, където аз заради придошлата река бродих цяла нощ из планината, отстъпвайки пред реката. Видях как гъбите, гигантски припънки и манатарки, растат именно пред очите ти, като се превръщат в еднопудова гъба, която не се побира в кофата. Това не беше проява на деменция, а напълно реално зрелище, демонстрация на това до какви чудеса може да те отведе хидропониката: гъбите се превръщат в Гъливери буквално пред очите ти. Плодовете, които събирах с бой, по колимски: с мятане на кофата по храстите с боровинки… Но всичко това беше след люспенето.
Тогава кожата ми се белеше на люспи. В допълнение към скорбутните ми язви се пълнеха с гной и пръстите ми след остеомиелита при измръзването. Клатещи се скорбутни зъби, пиодермични язви, следи от които и сега имам по краката. Помня ненаситното си постоянно желание нещо да ям, неутолимия си глад, както и венеца на всичко това — кожата, която се смъква на пластове.
Нямах дизентерия, а имах пелагра — онази кашава капчица слуз, която ме беше довела до глухите земни пътища, беше капчица, изригнала от червата на болен от пелагра. Моите изпражнения бяха изпражнения на болен от пелагра.
Това беше още по-страшно, но тогава ми беше все едно. Аз не бях единственият болен от пелагра в „Беличия“, но бях най-тежко болният, с най-изразена пелагра.
Вече съчинявах стихове: „Мечта на полиавитаминозния“ — дори и в стиховете не се решавах да се нарека „пелагрозен“. Впрочем, аз не знаех като хората какво е това пелагра. Само чувствах, че пръстите ми пишат — с рими и без рими, че пръстите ми още не са казали поседната си дума.
В този момент почувствах, че от ръката ми се отделя, пада една ръкавица. Беше любопитно, а не страшно, да се гледа как от тялото ти на пластове пада собствената ти кожа, как едни листенца се сипят от раменете, от корема, от ръцете.
Пелаграта ми беше толкова изразена, толкова класическа, че от мен можеха да се свалят цели ръкавици и от двете ми ръце, както и кракавици от двете ми стъпала.
Взеха да ме показват на преминаващото оттук медицинско началство, но и тези ръкавици никого не учудиха.
Настана ден, когато кожата ми се обнови изцяло, а душата не се обнови.
Беше изяснено, че от моите ръце трябва да се свалят пелагрозни ръкавици, а от краката — пелагрозни кракавици.
Тези ръкавици и кракавици бяха свалени от Лесняк и Савоева, от Пантюхов и Траут, и бяха приложени към „история на болестта“. Бяха пратени в Магадан заедно с историята на болестта ми, като живи експонати за музея по краезнание, или поне за музея по история на местното здравеопазване.
Лесняк не изпрати всичките ми останки заедно с историята на болестта. Бяха изпратени само кракавиците и една ръкавица, а втората аз запазих за мен заедно с тогавашната ми много неуверена проза и с нерешителните ми стихове.