На хванатите бегълци на Колима им отсичаха дланите, за да не се занимават с тялото, с трупа. Отрязаните ръце могат да се отнесат в чанта или във войнишка торба, понеже паспортът на човека в Колима — и на волнонаемния, и на затворника-беглец — така и така е един и същ — линията на пръстите му. Всичко, което е нужно за опознаване, може да се донесе в чанта или във войнишка торба, вместо да се пренася с камион, с „пикап“, или с военен джип „Уилис“.
А къде е моята ръкавица? Къде се пази? На мен не са ми рязали ръката.
В дълбоката есен на 1943 година, скоро след новата десетгодишна присъда, без да имам сили, нито надежда да живея — имах прекалено малко мускули по костите, за да пазя в тях някакво отдавна забравено, отхвърлено, ненужно на човека чувство от рода на надеждата — аз, пътникът, когото са гонили от всички амбулатории в Колима, закачих късметлийската вълна на официално признатата борба с дизентерията. Сега вече аз, старият посерко, се бях сдобил с убедителни основания за хоспитализиране. Гордеех се с това, че мога да си показвам задника на всеки лекар — и което е най-важното — на всеки не-лекар, за да може задникът ми да изплюе кашава капчица спасителна слуз и да покаже на света един зелено-сив изумруд с кървави жилки — дизентерийния скъпоценен камък.
Това беше моят пропуск за рая, където никога не бях ходил за трийсет и осем години живот.
Бях набелязан за болницата — бях включен в едни безкрайни списъци чрез някаква дупка на перфокартата, бях включен, вписан бях в спасителното, в спасяващото колело. Впрочем тогава най-малко от всичко мислех за спасението, да не говорим, че изобщо не знаех какво е болница, подчинявах се само на вечния закон за затворническата автоматика: събуждане — развод — закуска — обяд — работа — вечеря, сън или привикване при отговорника.
Много пъти възкръсвах и издрапвах отново, скитах се от болницата до забоя години наред — не дни, не месеци, а години, колимски години. Лекувах се, докато не започнах на свой ред да лекувам аз самият и чрез същото това автоматично колело на живота бях прехвърлен на Голямата земя.
Аз, „пътникът“, чаках етапа, но не за да отида на златото, закъдето току-що ми бяха добавили десет години към присъдата. Бях прекалено изтощен за златото. Паднаха ми се „витаминните“ командировки.
Чаках етапа в комендантския ОЛП в Ягодное — редът в този транзит е известен: всички пътници се подгонват на работа с кучета и с конвой. Ако има конвой, има и бачкатори. Цялата им работа никъде не се отбелязва, мачкат ги поне до обяд — да пробиват дупки с железен лост в заледената земя, да мъкнат греди за огрев в лагера или да режат дървета на равна височина на десет километра от селището.
Отказват ли? Значи карцер, тристаграмовка хляб, паница вода. Акт. А през 1938 година за три поредни отказа те разстрелваха на Серпентинката, следствения затвор на Севера. Добре познавах тази практика и не ми и хрумваше да се отклоня или да откажа работа, където и да ни водеха.
В едно от пътешествията ни заведоха в шивашкия цех. Зад оградата беше разположена барака, където шиеха ръкавици от стари панталони и подметки също от памучно парче.
Едни нови брезентови ръкавици с кожена обшивка издържат около половин час, ако правиш сонди с железния лост, а аз пробивах ръчно доста дупки. Памучните издържат около пет минути. Разликата не е толкова голяма, че да може да се разчита на докарване на служебни дрехи от Голямата земя.
В Ягодинския шивашки цех около шестдесет човека шиеха ръкавици. Имаха и печки, и заслон срещу вятъра — много исках да ме вземат на работа в този шивашки цех. За съжаление, бачкаторът от златния забой не можеше да удържи иглата в правилна посока, понеже пръстите му бяха огънати по формата на дръжките на лопати и мотики, така че дори за едно кърпене на ръкавици взеха хора, по-силни от мен. Майсторът, който наблюдаваше как се справям с иглата, направи отрицателен жест с ръка. Не изкарах изпита за шивач и се стегнах за дълъг път. Впрочем далече или наблизо — беше ми все едно. Получената нова присъда съвсем не ме плашеше. Нямаше никакъв смисъл да си правя сметки за живота, които да са по-дълги от един ден. Само по себе си понятието „смисъл“ едва ли е допустимо в нашия фантастичен свят. Този извод за еднодневния разчет беше направен не с разсъждения, а с някакво животинско затворническо чувство, чувството на мускулите — че е намерена аксиома, неподлежаща на съмнение.