Изглежда, че сме преминали по най-далечните пътища, по най-тъмните, най-глухите пътища, че сме хвърлили светлина върху най-дълбинните мозъчни кътчета, че сме изпитали пределите на унижението, наред с пребиване, плесници, удари, ежедневен побой. Всичко това съм го изпитал много добре. Всичко най-важно ми беше подсказано от тялото.
Още при първия удар на конвоя, на бригадира, на нарядния, на криминалния, на какъвто и да било началник, аз падах на земята и това не беше преструвка. Пък и как би могло да бъде! Колима нееднократно беше изпробвала моя вестибуларен апарат, беше изпробвала не само моя „синдром на Мениер“, но и моята безтегловност в абсолютния, тоест в затворническия смисъл.
Аз взех изпита в ледените колимски центрофуги, както космонавт се явява на изпит за полет в небето.
Размътеното ми съзнание долавяше: удрят ме, повалят ме, тъпчат ме, устните ми са разбити, от скорбутните ми зъби тече кръв. Трябва да се свия, да легна, да се притисна към земята, към сивата земя-майка. Но земята беше сняг, лед, а през лятото — камък, а не влажна земя. Много пъти ме биха. За всичко. За това, че съм троцкист, че съм „Иван Иванич“. За всички грехове на света отговарях с тялото си и стигнах до официално разрешеното отмъщение. И все пак някак си така и не настъпи последният удар, последната болка.
Тогава не мислех за болницата. „Болка“ и „болница“ са различни понятия, особено в Колима.
Прекалено неочакван беше ударът на лекаря Мохнач, който завеждаше медицинския пункт на спецзона Джелгала, където едва няколко месеца по-рано ме бяха съдили. Всеки ден ходех на преглед в амбулаторията, където работеше доктор Владимир Осипович Мохнач, опитвах се поне за един ден да получа освобождаване от работа.
Когато ме арестуваха през май 1943 година, аз поисках и медицинско освидетелстване, и справки за моето лечение в амбулаторията.
Следователят записа молбата ми и в същата нощ вратите на карцера, в който седях на тъмно, с канче вода и тристаграмовка хляб за цяла седмица — лежах на пръстения под, тъй като в карцера нямаше нито нар, нито мебел, — се разтвориха и на прага възникна човек в бяла престилка. Това беше лекарят Мохнач. Без да се приближава към мен, той ме изгледа както бях изведен, избутан от карцера, освети с фенер лицето ми и седна на масата да напише нещо, без да отлага за после. И си тръгна. Видях какво пише на тази хартийка на 23 юни 1943 година, по време на делото ми в революционния трибунал. Бяха я приели като документ. В бележката пишеше дословно — помня текста наизуст: „Справка. Затворникът Шаламов не се е обръщал към амбулатория № 1 на спецзона Джелгала. Завеждащ медицинския пункт доктор Мохнач“.
Тази справка беше четена на глас по време на делото ми, за чест и слава на следователя Фьодоров, който ми гледаше делото. Всичко беше лъжа в моя процес — и обвинението, и свидетелите, и експертизата. Истинска беше само човешката подлост.
През онзи юни 1943 година дори не успях да се зарадвам, че десетгодишната присъда е подарък за рождения ми ден. „Това е подарък — така ми казваха всички познавачи на подобни ситуации. — Нали не те разстрелват. Не ти дават предметна присъда — седем грама олово“.
Всичко това изглеждаха дреболии пред реалността на иглата, която аз не можех да държа като шивач.
Но и това са дреболии.
Някъде горе или долу — така и не разбрах това цял живот — се завъртаха едни витлови колела и задвижваха парахода на съдбата, задвижваха махалото, което се люлее между живота и смъртта, ако решим да се изразяваме високопарно.
Някъде се пишеха циркуляри, пращяха телефони за специална връзка. Някъде някой отговаряше за нещо. И като нищожен резултат на най-бюрократичната медицинска съпротива срещу смъртта пред поразяващата ръка на държавата се раждаха инструкции, заповеди, формални отговори на висшето началство. Вълни от цяло хартиено море плющяха по бреговете на дадена далеч не хартиена съдба. Колимските „пътници“ имаха дистрофия и нямаха право на медицинска помощ, на болница по истинската си болест. Дори в моргата патоанатомът твърдо преобразяваше истината, посочвайки друга диагноза. Истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ се появи в лагерните медицински документи едва след ленинградската блокада, защото по време на войната беше разрешено гладът да се нарича глад, но дотогава пътниците ги слагаха да умират с диагноза полиавитаминоза, грипозна пневмония, в редки случаи РФИ — рязко физическо изтощение.
Дори и скорбутът имаше пределни цифри, отвъд които на лекарите не се препоръчваше да отиват в изчисляването на леглодните за групите „В“ и „Б“. Имаше ли преразход на леглодни, висшето началство се развикваше и лекарят преставаше да е лекар.