Щетите с намаляването на хората по онова време лесно се възстановяваха от континента и в смъртоносната въртележка бяха пускани все нови и нови етапи. През трийсет и осма в Ягодное водеха дори и пешеходни етапи. От колоната с 300 човека до Ягодное достигаха осем, останалите окапваха по пътя, измръзваха им краката, умираха. Никакви лекуващи екипи нямаше за враговете на народа.
През войната всичко беше по друг начин. Москва не можеше да дава човешки попълнения. На лагерното началство му беше заповядано да опази този списъчен състав, който вече е преместен там и закрепен. И точно тук на медицината й бяха дадени някакви права. През това време на мината „Спокойни“ срещнах една удивителна цифра. От списъчния състав от 3 000 души на работа първа смяна е имало 98 души. Останалите са били или в стационари, или в полустационари, или в болници, или по амбулаторно освобождение.
Та така и „Беличия“ тогава имаше право да задържи у себе си някаква група оздравяващи пациенти. ОГ или даже ОП — оздравителна група или оздравителен пункт.
Точно тогава в болниците беше концентрирано голямо количество безплатна затворническа работна сила, готова за една дажба или за ден в повече в болницата да преобърне цели планини, стига, разбира се, това да не са планините от камък в златния забой.
Оздравяващите в „Беличия“ и можеха, и умееха, и дори вече бяха преобръщали златни планини — следите от техния труд са златните разрези в мините на Севера, но те не се справиха с пресушаването на „Беличия“ — детската мечта на главната лекарка, на „Черната мама“. Не успяха да заровят блатото около болницата. „Беличия“ е в планината, на километър от централния път Магадан — Сусуман. През зимата този километър не представлява проблем — нито за пешеходци, нито за коне, нито за автомобили. „Пъртините“ са главната сила на пътищата в Колима. Но през лятото блатото мляска и жвака, конвоят превежда пациентите един по един, като ги кара да скачат от буца пръст на буца пръст, от камъче на камъче, от пътечка на пътечка, макар че още през зимата във вкочанената земя е била проправена пътечка, идеално разчертана от опитната ръка на някой инженер измежду пациентите.
Но през лятото ледът започва да отстъпва и не са известни пределите, последните гранични бразди, до които ледът ще отстъпи. Един метър? Хиляда метра? Никой не знае. Не го знае нито един хидрограф, пристигнал с „Дъглас“ от Москва, и нито един якутец, чиито бащи и дядовци са били родени тук, в същата тази блатиста земя.
Канавките се засипват с камъни. Варовикът е натрупан съвсем наблизо. Всичко, което е опасно за живота — подземните тласъци, срутванията, свличанията — се случват при ослепително ярко небе, понеже в Колима няма дъждове — дъждовете и мъглите са само по крайбрежието.
С мелиорация се занимава само незалязващото слънце. В този блатист път, в този километър от „Беличия“ до шосето, са забити четиридесет хиляди трудодни, милиони часове от труда на оздравяващите. Всеки трябваше да хвърли камък в безпътните дълбини на блатото. През лятото обслужващият персонал всеки ден хвърляше камъни в блатото. Блатото примляскваше и поглъщаше тези дарове.
Колимските блата са гроб, по-сериозен от разните му славянски могили или от провлака, който бил затрупан с воини от армията на Ксеркс.
Всеки пациент, изписван от „Беличия“, трябваше да хвърли камък в болничното блато — по една плоча варовик, подготвена от други пациенти или от обслужващия персонал по време на „ударниците“. Хиляди хора хвърляха камъни в блатото. Блатото премляскваше и поглъщаше плочите.
За три години енергична работа не бяха постигнати никакви резултати. Все така се налагаше да се проправя пъртина и безславната борба с природата замираше до пролетта. През пролетта всичко започваше отначало. Но за три лета не беше направен път до болницата, по който да може да мине автомобил. Както и преди, налагаше се изписаните пациенти да се отвеждат със скокове от купчина пръст до купчина пръст. И после по същите купчинки да се довеждат хора на лечение.
След тригодишни непрекъснати всеобщи усилия всичко направено се свеждаше до един начертан пунктир — някакъв несигурен зигзагообразен път от шосето до „Беличия“, път, по който не можеше да се тича, да се върви или да се шофира, а можеше само да се скача от плоча на плоча — както хиляди години по-рано се е скачало от купчина пръст на купчина пръст.
Този безславен двубой с природата озлоби главната лекарка, „Черната мама“. Блатото тържествуваше.