Преди моето измиване Александър Иванович със собствената си ръка ми избръсна срамните части с опасен бръснач, прекара го близо до подмишниците и ме отведе в кабинета на лекаря, след като ме облече в кърпено, но чисто вехто болнично бельо; кабинетът беше преграден в рамките на същите брезентови стени на палатката.
Брезентовата завеса се повдигна и на прага се яви ангел в бял халат. Под халата имаше антерия. Ангелът беше с ватирани панталони, а върху халата си беше наметнал стар кожух, който явно караше втора присъда, но вършеше работа.
Тукашните юнски нощи не се шегуват нито с волнонаемните, нито със затворниците, нито със смахнатите, нито с бачкаторите. За пътниците няма какво да говорим. Пътниците просто излизаха от границите на добро и зло, на топло и студено.
Това беше дежурният лекар, доктор Лебедев. Лебедев не беше лекар, и не беше доктор, и дори фелдшер не беше, а беше просто учител по история в средното училище — както е известно, това е взривоопасна специалност.
Той беше бивш пациент, започнал да работи като фелдшер-практик. А обръщението „доктор“ отдавна беше престанало да го смущава. Впрочем, той не беше лош човек, доносничеше умерено, а може и изобщо да не доносничеше. Във всички случаи доктор Лебедев не участваше в интригите, раздиращи на части всяко болнично учреждение, а „Беличия“ не беше изключение — той разбираше, че всяко залитане може да му струва не само медицинската кариера, но и живота.
Мен ме прие равнодушно, без всякакъв интерес попълни моята „история на болестта“. Аз пък бях поразен. С красив почерк изписваха фамилията ми върху истинска бланка за история на болестта, която може и да не беше печатна, може да не беше от печатницата, но беше внимателно разграфена от нечия умела ръка.
Бланката беше по-автентична от призрачността, от фантастичността на бялата колимска нощ, от брезентовата палатка с нейните двеста арестантски дъсчени легла. Палатка, откъдето през брезента се чуваше толкова познатия ми нощен арестантски шум, произвеждан в колимските бараки.
Човекът с белия халат записваше и яростно плъзгаше ученическата перодръжка по тясното гърло на мастилницата, без да търси помощ в стоящия пред него в средата на масата красив прибор за мастило, ръчно изработен от някой болен арестант: резбована раздвоена клонка от някоя тригодишна или три хиляди годишна лиственица — връстничка на някой Рамзес или Асархадон — не ми беше съдено да науча периодите, да преброя годишните кръгове на разреза. Изкусната ръка на майстора сръчно е уловила някаква единствена, уникална, естествена извивка на дървото, изкривено от сраженията си с мразовете на Далечния север. Извивката е уловена, клонката е спряна, срязана е от ръката на майстора, оголил същността на тази извивка, същността на дървото. Под обелената кора се появява една напълно пазарна стока, класа на класите, — главата на Мефистофел, наклонена над една бъчва, от която всеки момент ще бликне вино като от фонтан. Вино, а не вода. Чудото в Кана или чудото в гостилницата на Фауст само по една причина не се повтаряше тук — просто в Колима можеше да бликне като фонтан човешка кръв, а не спирт и не гейзер с топла подземна вода от лечебния извор на якутския курорт Талая. Пък и вино в Колима няма.
Точно тази опасност — че избиеш ли тапата, ще потече не вода, а кръв — удържаше чудотвореца Мефистофел или Христос — все едно.
Дежурният лекар Лебедев също се страхуваше от тази неочакваност и предпочиташе да си служи с обикновената мастилница. Моята витаминена карта беше грижливо залепена към новата бланка. Вместо с лепило Лебедев си служеше с онзи същия екстракт от клен — и до масата имаше цяла бъчва от него. Кленът захващаше с мъртва хватка горката хартийка.