Предишните четири лимузини бяха пристигнали в интервал от три до шест минути; този ритъм бе предварително установен. Колите бяха наети от пет различни фирми от Арлингтън чак до Болтимор.
Ако някой случаен минувач по тихата уличка полюбопитствуваше да разкрие самоличността на единствения пътник в коя да е от лимузините, едва ли би успял. В документите за наемането на колата наемателят оставаше анонимен и дори шофьорът не можеше да го види. Непрозрачна стъклена преграда го разделяше от пътника и той нямаше право да напуска мястото си зад волана, когато пътникът сядаше или слизаше от колата. Шофьорите бяха грижливо подбирани.
Всичко бе като оркестрирано, уточнено до секундата. Две от лимузините бяха откарани на частни летища и оставени цял час заключени и празни на определено място на паркинга. След този час шофьорите се връщаха, знаейки, че техният пътник трябва да е вече в колата. Другите три лимузини бяха оставени по същия начин на три различни места: на гара Юниън във Вашингтон, пред търговския комплекс „Маклийн“ във Вирджиния и пред извънградския клуб „Шеви Чейс“ в Мериленд, клуб, в който съответният пътник не членуваше.
И накрая, ако някой минувач по тихата улица в Джорджтаун би опитал да се добере до слизащите от лимузините пътници, един светлокос мъж, скрит на балкона в края на мраморното стълбище, щеше да осуети намерението му. На врата на този човек висеше силно чувствителен транзисторен микрофон, по който можеше да дава нареждания на останалите в къщата на непознат чужд език. В ръце държеше пушка със заглушител.
Петият пътник слезе от лимузината и тръгна по мраморните стъпала. Автомобилът плавно отмина. Той нямаше да се върне. Светлокосият тихо прошепна нещо в микрофона. Вратата под него се разтвори.
Заседателната зала се намираше на втория етаж. Стените бяха облицовани в тъмна ламперия, а осветлението — скрито. По средата на източната стена имаше старинна камина и макар да бе мека и приятна пролетна вечер, зад нейните металически решетки проблясваха огнени езици.
В средата на залата имаше голяма кръгла маса. Около нея бяха насядали шестима мъже на възраст между петдесет и пет и осемдесет години. Само двамина принадлежаха към първата възрастова група: единият бе с прошарени къдрави коси и черти на испанец, а другият бе скандинавски тип, с изумително бледа кожа и тъмни гладко вчесани коси над високо чело. Той седеше вляво от председателя в центъра на масата, който отдавна бе прехвърлил седемдесетте; ивица редки коси опасваше оплешивялото му теме, лицето му бе уморено, дори изхабено. Срещу него седеше строен мъж с аристократични черти, оредяваща бяла коса и безупречно поддържани бели мустаци. И той бе някъде над седемдесетте. Вдясно от него седеше грамаден негър с едра глава и лице, сякаш издялано от ганайски махагон, а до него — най-старият и най-болнавият на вид в залата, с шапчица върху голата глава.
Гласовете звучаха меко, речта им бе интелигентна, очите им гледаха твърдо и проницателно. Във всеки от тях се долавяше сдържана жизненост, породена от изключителна власт.
Всеки бе известен с едно-единствено прозвище, което за останалите криеше особен смисъл. Помежду си други имена не употребяваха. Част от присъствуващите носеха тези прозвища вече четиридесет години; в някои случаи името се предаваше от покоен предшественик на избрания негов заместник.
Никога не се събираха повече от шест човека. Председателят бе известен като Генезис — в същност той бе вторият с това име. Преди това го наричаха Парис, а сега това име носеше мъжът с испанските черти и прошарената къдрава коса.
Останалите бяха известни като Кристофър, Банър, Венис и Браво.
Това бяха хората от „Инвър Брас“.
Пред всекиго имаше еднаква папка с един-единствен лист. Освен името в горния ляв ъгъл останалият машинописен текст бе абсолютно неразбираем освен за шестимата мъже. Заговори Генезис:
— Най-важното е на всяка цена да се изземе и унищожи картотеката. По този въпрос разногласия не бива да има. Най-сетне успяхме да установим, че досиетата се съхраняват в шкаф, вграден в стоманената стена на тайно хранилище вляво зад бюрото.
— Вратата на хранилището се отваря чрез бутон, който се намира в средното чекмедже на бюрото — тихо добави Банър. — Шкафът се охранява с помощта на сложна електронна апаратура, като първият й елемент може да се задействува от жилището му. Ако този първи елемент не заработи, останалите блокират. Ще трябват десет пръчки динамит, за да се разбие, приблизителното време за разрязване с ацетиленова горелка е около четири часа, но сигналните инсталации ще се задействуват още при запалването й.