Питър сведе очи към страницата пред себе си. Към своя роман. Към художествената измислица, която се оказа реалност. Вече бе взел решение.
Щеше да започне отначало, бе сигурен, че сега ще стане по-добре. Но замисълът ще остане, мислите и думите на героите — също. Нямаше нужда да измисля: преживяното бе силно и никога нямаше да се забрави.
Щеше да пресъздаде събитията, които станаха част от живота му, негова действителност. А нека някои търсят в нея друг смисъл.
Наведе се и взе молив. Започна на страниците на нов жълт бележник.
„Тъмнокосият мъж гледаше вторачено стената пред себе си. Столът, на който седеше, както и останалите мебели в стаята, бе приятен на вид, но неудобен. Ранният американски колониален стил и спартанската подредба бяха сякаш нарочно подбрани, за да могат посетителите да оценят в неприветливата обстановка грандиозния си шанс да се срещнат с човека, пред чийто кабинет се намираха.
Мъжът наближаваше тридесетте, лицето му бе ъгловато, чертите остри и изсечени, сякаш издялани от скулптор, много по-грижлив към детайлите, отколкото към образа като цяло. Това лице издаваше вътрешен сблъсък…“