— Довечера? Но защо?
— Каза да ви предам, че става дума за изключително важен въпрос, свързан с информация, набрана от ЦРУ през последните четиридесет и осем часа.
Джон Едгар Хувър не можа да сдържи гримасата, която изкриви лицето му. Централното разузнавателно управление будеше у него отвращение. Това бе банда доносници, оглавявани от ортодоксален либерал. Нямаше им доверие.
Той нямаше доверие и на сегашния господар на Белия дом. Но ако той наистина разполагаше със сведения, важни за Бюрото, и бе толкова наложително да ги изпраща посред нощ по човек — и то по този човек, — то нямаше смисъл да отклонява предложението.
Искаше му се сухотата в гърлото да изчезне. Дразнеше го. И още нещо го тревожеше.
— Мис Ганди, президентът има телефона ми. Защо не се обади лично?
— Разбрал, че вечеряте навън. Знаел, че не обичате да ви безпокоят в ресторанта. Аз трябва да координирам срещата.
Хувър присви очи иззад очилата и погледна часовника до леглото си. Още нямаше среднощ. Беше едва десет и петнайсет. Трябваше да предвиди. Бе излязъл от Толсън в осем, след като почувствува внезапна умора. Информацията на президента не бе съвсем точна, той не бе вечерял в ресторант, а беше с Клайд.
Наистина бе се почувствувал толкова изтощен, че си легна по-рано от обикновено.
— Ще се срещна с Холдеман тук. У дома.
— И аз така предположих, сър. Президентът реши, че може да пожелаете да продиктувате някой меморандум или пък инструкции до различни инстанции. Затова предложих и аз да дойда с мистър Холдеман. Автомобил на Белия дом ще мине да ме вземе.
— Много разумно от ваша страна, мис Гайди. Сигурно са се добрали до интересни сведения.
— Президентът държи никой да не знае за срещата ви с мистър Холдеман. Каза, че би било твърде неприятно, ако се разчуе.
— Минете през страничния вход, мис Ганди. Вие имате ключ. Сигналната инсталация ще бъде изключена. Ще предупредя охраната.
— Чудесно, мистър Хувър.
Жената на средна възраст постави телефона пред записващото устройство и се отпусна в стола.
Бе успяла! Наистина бе успяла! Бе възпроизвела точния ритъм, всеки интонационен нюанс, неуловимите паузи, леко носовите окончания. До съвършенство!
Най-забележителното бе, че тя нито за миг не изпита несигурност. Сякаш страховете от цели двадесет години се бяха заличили от този единствен миг.
Трябваше да проведе още един разговор. Сега можеше да говори с какъвто глас пожелае. Колкото по-обикновен, толкова по-добре. Тя набра номера.
— Белият дом — чу се в другия край на жицата.
— Тук ФБР, пиленце — каза актрисата е лек южняшки акцент. — Само информация за дневниците, нищо спешно. В девет часа тази вечер директорът получи съобщение от мистър Холдеман. Само за потвърждение. Това е всичко.
— О’кей, прието. Задушен ден беше днес.
— Но затова пък вечерта е прекрасна — отвърна актрисата. — Най-прекрасната вечер.
— На някой тази вечер ще му излезе късметът.
— А аз очаквам нещо още по-хубаво. Много по-хубаво. Лека нощ, Бял дом.
— Лека нощ, ФБР.
Жената се надигна от стола и се присегна към тефтера си.
— Победихме, скъпи — прошепна тя. Нейната последна роля бе най-сполучлива. Тя бе отмъстила. Сега вече бе свободна.
Шофьорът на телефонния фургон изучаваше картината на електрическото поле с напрегнато внимание. Снижи се натоварването в долната лява и централната лява зона. Това означаваше, че е изключена алармената система в тази част от резиденцията — входът за автомобили, вратата в каменната стена и алеята, която водеше към задната част на къщата.
Всичко вървеше по график. Шофьорът погледна часовника си — беше време да се покатери по телефонния стълб. Провери останалата част от апаратурата си. Когато изключи шалтера, захранването в цялата резиденция ще прекъсне. Осветление, телевизори, радиоапарати ще загаснат и после отново ще заработят със смущения. Прекъсването ще трае двадесет секунди, не повече. Това време бе достатъчно, за да внесе моментното разсейване и объркване.
Но преди това трябваше да се свърши друго нещо. Ако един обичай, повтарян неизменно от години, се изпълни и днес, едно от препятствията щеше лесно да се отстрани. Той отново погледна часовника.
Време е.
Отвори задните врати на фургона и скокна на тротоара. Приближи се енергично към стълба, откачи куката на безопасния колан, обви го около стълба, а другия край пристегна за кръста си. Скокна едновременно с двата си крака и стъпи в скобите.
Огледа се наоколо. Нямаше никой. Закачи спасителния колан нагоре по стълба и се закатери. За по-малко от половин минута бе на върха.