— Не съм останал е впечатлението, че сме очертавали някакви граници!
— Те са вътрешни граници. Съществува предел, до който можем да използуваме Питър Чансълър. Това означава, че нямаме право да излагаме живота му на риск.
— За мен това е логическото продължение на плана ни. Направо казано, планът ни е безсмислен без този фактор. Струва ми се, че ние с готовност бихме заменили живота на Чансълър за изчезналите досиета. Не мислите ли?
Сейнт-Клеър не отговори.
7
Чансълър застана пред остъклените врати с изглед към брега и отново надникна между завесите. Светлокосият все още бе там. Стоеше вече повече от час, разхождаше се безцелно под горещото следобедно слънце, обувките му затъваха в топлия пясък, ризата му бе разкопчана на врата, сакото — преметнато през рамо.
Той крачеше напред-назад по късата плажна ивица на петдесетина метра от къщата, в пространството между верандата от червена секвоя и океана, и от време на време поглеждаше към къщата на Питър. Беше среден на ръст, може би малко под сто и осемдесет сантиметра, мускулест. Раменете му бяха широки и яки и ризата му се опъваше върху тях.
Чансълър го забеляза към обяд. Човекът стоеше неподвижно върху пясъка и гледаше към верандата. Гледаше — Питър бе убеден — право в него. Присъствието на този човек започна не само да го смущава, то взе да го дразни. Първата му мисъл бе, че Аарон Шефийлд е пуснал по следите му копой. Толкова пари бяха заложени в „Контраудар!“. Още повече пари бяха предложени при условия, които будеха тревожни въпроси.
Питър не обичаше да вървят по петите му. Особено копой като този. Той дръпна завесите встрани, отвори вратата и излезе на верандата. Мъжът престана да крачи и отново спря неподвижно на пясъка.
Загледаха се вторачено очи в очи и съмненията на Питър се разсеяха. Човекът бе дошъл за него, той чакаше него. Раздразнението му прерасна в гняв. Слезе по стъпалата и се запъти към брега. Човекът остана на място, без да пристъпи напред.
„Да вървиш по дяволите!“, помисли си Чансълър. На този частен плаж в Малибу идваха твърде малко хора. Ако някой ги гледаше, щеше да се изненада от необичайната гледка — една куцукаща фигура с памучни панталони, гола до кръста пристъпваше към напълно облечения човек, застанал неподвижно на пясъка. Наистина имаше нещо странно. Светлокосият непознат криеше нещо любопитно. Беше приятен на вид, с чисти черти, дори благородни. И в същото време излъчваше нещо смущаващо. Когато наближи достатъчно, Чансълър отгатна какво е: очите на непознатия се стрелкаха неспокойно. Това не бяха очи на покорен преследвач, нает от разтревожен директор на студия.
— Навън е доста горещо — прямо поде Питър. — Непрекъснато си задавам въпроса, защо се разхождате в тази жега? И то без да снемате очи от моята къща.
— От къщата, която държите под наем, мистър Чансълър.
— Тогава, моля ви, обяснете — отвърна Питър, — след като видимо знаете както името ми, така и условията, при които живея тук. Сигурно не защото тези, които са ви наели, плащат моя наем?
— Не.
— Едно на нула за мен. И аз така помислих. Сега избирайте — или ще задоволите любопитството ми, или ще повикам полицията.
— Искам дори да отидете и по-далеч. Имате връзки във Вашингтон. Искам да се свържете с някои от вашите хора и да поискате сведения за мен от картотеките на Федералното бюро за разследване.
— Къде? — Питър беше смаян. Човекът изрече тези думи кротко, но в тях се долавяше някаква настойчивост.
— Вече не работя там — бързо добави непознатият. — Не съм дошъл по служба. Но името ми фигурира в картотеките на ФБР. Проверете.
Чансълър гледаше непознатия с тревога.
— Но защо трябва да го правя?
— Аз съм чел книгите ви.
— Но става дума за вас, не за мен. Няма смисъл.
— Има. Затова си направих толкова труд, за да ви открия. — Човекът се поколеба, не знаеше как да продължи.
— Говорете.
— Във всяка от вашите книги показвате, че определени събития може да не са станали така, както ги представят. Преди по-малко от година се случи нещо, което попада тъкмо в тази категория.
— Какво е то?
— Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит.
Питър изгледа непознатия.
— Тогава обърнете се към полицията.
— Не мога. Ако направите някои справки за мен, ще разберете защо не мога.
— Но аз съм писател. Пиша романи. Защо се обърнахте към мен?
— Казах ви. Чел съм книгите ви. Струва ми се, че тази история може да се разкаже единствено в книга. Както вие ги пишете.
— Романи. — Това не бе въпрос.
— Да.