— Белетристика. — Това също бе констатация.
— Да.
— Но вие казвате, че във вашия случай става дума за факт, не за измислица. Загатвате, че е факт.
— Вярвам, че е така. Но не съм сигурен, че мога да го докажа.
— И не можете да се обърнете към полицията.
— Не мога.
— Тогава обърнете се към някой вестник. Намерете някой съвестен репортьор. Има толкова добри репортьори.
— Никой вестник не би се заел с този въпрос. Повярвайте ми!
— А защо, по дяволите, мислите, че аз мога?
— Можете, след като направите справки за мен. Казвам се Алан Лонгуърт. Двадесет години бях специален агент на ФБР. Оттеглих се преди пет месеца. Работех в района на Сан Диего и още по на север. Сега живея на един от хавайските острови. На Мауи.
— Лонгуърт? Алан Лонгуърт? Това име трябва ли да ми говори нещо?
— Едва ли. Но направете своите проверки. Моля ви!
— Да предположим, че ги направя. После?
— Ще дойда отново утре сутринта. Ако желаете да продължим разговора, добре. Ако не — ще замина. — Светлокосият отново се подвоуми, говореше спокойно, но настойчивостта не напускаше погледа му. — Много път изминах, за да ви открия. Подложих се на неразумни рискове. Наруших клетва, което може да ми струва живота. Искам от вас още нещо. Да ми дадете честна дума.
— А ако не пожелая?
— Не ме проучвайте. Не правете нищо. Забравете, че съм идвал. Забравете, че сме говорили.
— Но вие все пак сте тук. Ние разговаряхме. Вече е твърде късно за условия.
Лонгуърт замълча.
— Никога ли не ви е било страх? — запита той. — Не, предполагам, че не. Поне не по този начин. Странно, а пишете за страха. Човек би предположил, че го познавате.
— Вие също нямате вид на човек, който лесно се плаши.
— Така е. Досието ми във ФБР ще го потвърди.
— Какво е условието ви?
— Поискайте сведения за мен. Проверете каквото ви е нужно, кажете каквото искате. Само не споменавайте, че сме се срещали и не издавайте какво ви казах.
— Това е лудост. Какво според вас трябва да кажа?
— Сигурен съм, можете да измислите нещо. Писател сте.
— Но това не означава непременно, че съм ловък лъжец.
— Вие пътувате много. Кажете, че сте чули за мен на Хавайските острови. Моля ви.
Питър пристъпваше от крак на крак върху горещия пясък. Здравият разум му подсказваше да се махне от този човек. Имаше нещо опасно в това овладяно, напрегнато лице, в тези прекалено неспокойни очи. Но инстинктът му не позволи на здравия разум да надделее.
— А кой е човекът, който е починал? Който според вас е бил убит?
— Няма да ви кажа сега. Утре, ако решите да продължим разговора.
— Защо не сега?
— Вие сте известен писател. Предполагам, че доста хора идват при взе и ви разказват разни нелепи истории. Сигурно бързо ги отпращате, както и трябва. Не искам да отпратите и мен. Искам да се убедите, че аз имам разумни основания.
Питър го слушаше. Лонгуърт говореше истината. През последните три години — от книгата „Райхстаг!“ насам — какви ли не хора го придърпваха по ъглите на приеми или се присламчваха към него в ресторанти, за да споделят най-чудати случки, които според тях били от неговата сфера. Светът бе пълен с конспирации. И с потенциални конспиратори.
— Правилно — подхвърли Чансълър. — Казвате се Алан Лонгуърт. Работили сте двайсет години като специален агент. Уволнили сте се преди пет месеца и сега живеете на един от Хавайските острови.
— На Мауи.
— Това ще бъде отбелязано в досието ви.
При споменаването на думата „досие“, Лонгуърт отстъпи назад.
— Да. В досието ми.
— Но тогава всеки би могъл да научи съдържанието на определено досие. Кажете още нещо, някои особени характеристики, които да ви идентифицират.
— Чудех се дали ще се сетите!
— В своите книги аз се мъча да бъда убедителен. Просто логика на последователността. Без празнини. Искате да ме убедите. Затова запълнете празнините.
Лонгуърт прехвърли сакото си върху лявото рамо и с дясната ръка разкопча ризата си. Разтвори я. През гърдите и надолу под колана се спускаше грозен лъкатушен белег.
— Едва ли някой от вашите белези може да се сравни с това.
Тези думи накараха Питър да кипне от яд. Нямаше смисъл да продължават този разговор. Ако наистина непознатият бе Лонгуърт, както се представяше, той достатъчно се бе потрудил да се подготви с нужните факти. Несъмнено бе изровил и доста подробности за живота на Питър Чансълър.
— Утре по кое време ще дойдете?
— Когато ви е удобно!
— Аз ставам рано.
— Тогава ще дойда рано.
— В осем часа.
— Добре, в осем. — Лонгуърт се извърна и си тръгна по пясъка.
Питър остана на място и дълго гледа след него, усещайки, че болката в крака го е напуснала. Цял ден го тормозеше, а сега я нямаше. Ще позвъни на Джошуа Харис в Ню Йорк. Там бе около четири и половина. Все още имаше време. Техен общ приятел във Вашингтон, адвокат, би могъл да набави желаните сведения за Алан Лонгуърт. Джош дори веднъж се бе пошегувал, че адвокатът трябва да получи процент от „Контраудар!“, толкова бе помогнал в проучванията на Чансълър.